Всичко започва от едно празно място на рафта в училищната библиотека. Мястото, на което обикновено стои любимият роман на Ейми Ан. Книгата не е взета от друг ученик. Любимата книга на Ейми Ан е забранена. И не е само тя. В библиотеката се появяват списъци с „неподходящи за учениците” книги и броят на забранените заглавия продължава да расте.
Обикновено мълчалива и нерешителна, този път Ейми Ан решава да действа и основава тайна библиотека на забранените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър начин да защитиш онова, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя не само срещу загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и срещу собствените си грешни избори и страхове. С подкрепата на приятелите си тя има един-единствен избор – да докаже, че всеки има силата да предизвика промяна, дори да е само хлапе.
Насладете се на един забавен откъс от „Забранете тази книга“ в превод на Елена Павлова:
Понякога обичам да си фантазирам, че съм главната героиня в книга. Мама, татко, сестрите ми и Ребека също участват, може би и госпожа Джоунс, класният господин Вон, а и другите деца от класа. Но аз съм главната героиня. Онази, която обяснява всичко от свое име. И приключенията се случват на мен. Единственият проблем е, че най-хубавите книги не са тези, в които на главния герой просто му се случват разни работи. Най-хубавите са тези, в които героят сам прави нещо, например бяга в Музея на изкуството „Метрополитън“. И това е причината да не мога да съм главен герой в книга.
Никога не предприемам нищо.
Пъхнах книгоразделителя си в „Объркания архив“, точно на мястото, където Клаудия и Джейми събират два долара и осемдесет и седем цента от фонтана на ресторанта към музея, и се зазяпах през прозореца, докато автобусът ме отвеждаше към училище. Преди да си легна предната вечер, вече бях успяла да прочета веднъж новата си книга. Спряхме пред къщата на Ребека и тя се намести на седалката до мен.
Веднага попита:
– Как мина заседанието на настоятелството?
Свих рамене:
– Щеше да ти хареса. Доста често повтаряха „подлагам на гласуване“ и „приемам предложението“.
– „Правила за реда на Робърт“ – обясни Ребека. – Така се наричат. Написани са от Робърт Някойси*.
Ама ти сериозно ли, помислих си, но не казах нищо.
– А прочете ли речта, която написа? – поинтересува се приятелката ми.
Загледах се през прозореца.
– Не.
– Ейми Ан! Цяла седмица се труди над речта!
Свих рамене.
– Поне госпожа Джоунс говори за книгите, нали? Какво стана?
– Нищо. Все още са забранени.
Ребека най-сетне забеляза какво държа.
– Това не е ли една от тях?
– Аха. Татко ми я купи.
Приятелката ми взе книгата и погледна корицата.
– През цялото време разказваш колко страхотна книга е. Какво ѝ е лошото?
– Нищо! – уверих я. – Онази госпожа каза, че учела децата да лъжат, да крадат и да мамят, но героите не правят нищо подобно… – Само дето, като се замислих, те всъщност лъжеха, за да избягат в музея. И Джейми мамеше на карти. Пък и предполагам, че събирането на монетите от фонтана може да мине за кражба. Заключих: – Е, един вид го правят, така де…
Ребека се ококори.
– Яко. Може ли да я прочета?
Изненадах се. Толкова пъти бях говорила за „Объркания архив“, а тя дори веднъж не се заинтересува от нея.
Досега.
– Добре – съгласих се. Извадих разделителя и й дадох книгата. – Само не я губи!
Ребека ми се стори много доволна. Започна да прелиства томчето, за да разгледа картинките. Грабнах книгата и я затворих.
– Не гледай напред! Ще си развалиш удоволствието от четенето!
Дани Пърсел се наведе над облегалката на седалката.
– Хей! Да не би да говорите за книгите, които майката на Трей успя да забрани?
Ребека се изчерви, както правят жените около татко. Харесваше Дани, макар че никога нямаше да го признае. Но от време на време, когато й говорех в час и откривах, че не ме слуша, винаги беше защото зяпа Дани. Не разбирах. Дани беше мил и го биваше в спортовете и по физическо, но май се интересуваше единствено от косата си. Имаше огромен шлем от коса с бретон до очите, лъснат като глазура на кексче, и през цялото време го приглаждаше с пръсти, за да е сигурен, че е в правилната посока.
– Видях списъка във вестника – уточни Дани.
Ти четеш вестници?, помислих, но не го казах на глас.
– Прочетох го – продължи той – и се сетих, че една от книгите ми е позната. Ама не от училище. Отне ми известно време, но накрая си спомних откъде. Имаме една от забранените вкъщи! На полицата в библиотеката е.
И си седи там, откакто се помня.
Наострих уши.
– Коя?
Дани отметна глава, тръсна бретона си и го намести.
– Нещо за чакане на момиче? Не си спомням. Но на корицата има едно момиче с мулет, което приказва с призрак.
– Какво е това мулет? – полюбопитствах.
– Така се казва, когато си подстриган късо отпред и отстрани, а отзад косата е дълга – обясни Дани, специалистът по прически.
– Момичетата не си правят мулет – възрази Ребека.
– Е, това си е направило.
Помъчих се да си спомня другите книги в списъка.
– Да не е… „Чакай Хелън да дойде“?
– Точно така! Мама каза, че като малка ѝ е била любимата книга. Леле, надявам се никога да не е имала мулет. Не е хубава прическа.
„Чакай Хелън да дойде“ бе една от книгите в списъка, които не бях чела. Попитах:
– Ще ми я дадеш ли назаем?
Ребека и Дани ме зяпнаха изненадано.
– Ами, да. Защо не – кимна той. – Ще я донеса утре.
Ребека ме стрелна с изпепеляващ лазерен поглед, сякаш се интересувах и от Дани.
– Просто искам да прочета книгата – уверих я.
– И аз искам да я прочета! – обърна се тя към Дани. Намръщих се. Дали наистина искаше да я чете, или го казваше просто заради Дани?
Той сви рамене.
– Добре. Защо не. Ще я донеса утре.
– Можеш да я прочетеш след мен – предложих на Ребека. – Нали си имаш за четене „Из объркания архив на госпожа Базил И. Франкуайлър“.
– Защо ви вълнува чак толкова? – поинтересува се Дани. – Толкова ли са добри тези книги?
– Със сигурност са добри – отвърна Ребека. – Иначе защо според теб ще ги забраняват?
Отне няколко секунди, но истината в думите ѝ найсетне проникна през дебелия шлем коса на Дани. Той кимна.
– Ясно… Ами, да, обзалагам се, че са пълни с яки неща. Като онези канали, дето родителите ми ги блокират на телевизията.
– Можеш да вземеш тази, когато я прочета – Ребека размаха под носа му „Объркания архив“. Сега беше мой ред да я изпепелявам с лазерен поглед.
Кой каза, че може да дава назаем книгите ми на други хора?
– Добре, става – съгласи се Дани и се намести отново на седалката си.
Вдигнах ръце към приятелката си с безмълвен въпрос – „Какво беше това?“, но тя просто се изчерви още повече. Е, добре. Сега поне можех да съм сигурна, че наистина ще прочете книгата. Автобусът спря пред училище и аз помъкнах раницата си между седалките. Едва тогава забелязах кой е седял на реда пред нас. Трей! Сигурно се бе качил, докато съм била потънала в мисли. Откога ли седеше там? Беше ли ни чул да говорим за майка му и за забранените книги? Беше ли чул как давам назаем моята и моля да прочета
тази на Дани? Трей затвори скицника си, прибра го в раницата и се промъкна покрай мен. Погледна ме за миг, докато се разминавахме, но не каза и дума. Какво ли означаваше това? Че ни е чул? Че се кани да ни издаде на майка си?
Дани ме побутна да вървя и аз слязох от автобуса след Трей. Държах се глупаво. И какво толкова, ако четяхме книгите, които майка му беше забранила в училищната библиотека? Нашите не бяха библиотечни. Бяха си
наши. И никой освен родителите ми нямаше право да ми казва какви книги може или не може да чета. Така беше казала госпожа Джоунс.
Което ме наведе на една идея.
*„Правилата на Робърт за реда“ от X. М. Робърт (Robert’s Rules of Order). През 1876 г. офицерът от американската армия Хенри Робърт приспособява правилата на Конгреса за нуждите на заседанията на различните видове организации. Тези правила са валидни и до днес. – б. пр.
