Сигурно много от вас си мислят, че съм допуснала грешка в заглавието. Всъщност не съм. „Обеца“ и „обица“ са дублети – т.е. по нормата за правопис и правоговор на съвременния книжовен български език и двете са верни, само дето аз предпочитам повече тази с „е“. При шедьоврите няма дублети. Те за това са шедьоври, защото са уникални и неповторими – както е с картините на Йоханес Вермеер, с когото съдбата ме сблъсква безкрайно често – поне на литературно равнище.
В „Ханибал“, д-р Лектър беше внушил на санитаря Барни, че не може да е истински културен човек, преди да е видял всички картини на Вермеер – това малко ме беше засегнало, защото винаги съм искала да видя тези картини… а дали ще имам възможност, само времето ще покаже. „Момичето с перлената обица“ е една от най-известните картини на художника. Романът с това заглавие е на Трейси Шевалие, която с помощта на литературата дава един възможен, макар и фикционален отговор на една от големите загадки на изкуството – кое е момичето с перлената обеца?
„Момичето с перлената обица“ е тъничка книжка, която дойде като подарък от съдбата, преоблечена като рускиня, пътуваща за Париж. Тя си купи списанието, към което книжката беше подарък – реши, че не я иска, защото е на български и ми я подари. Е, това се казва провидението да те удари по библиотеката – избягвах тази книга много дълго време, защото ме беше страх, че ще остана с излъгани очаквания, че ще намразя една от любимите си картини. Слава богу, не можеш да избягаш от съдбата си. Прочетох я. Прочетох я и нещо се промени.
В дома на художника Вермеер има нова прислужница – шестнадесетгодишната Грийт. Всъщност тя е по-скоро прислужница в дома на жената на художника Вермеер, който живее в собствен свят, забранен за плебеите и простосмъртните. Жена му, Катарина, се радва на славата на мъжа си, но в същото време иска повече – повече пари, повече почести, повече слава. А Вермеер иска само да рисува. По онова време рисуването не е било като днес – и не говоря изобщо за технологиите. Говоря за техниките – ако искаш боя си я правиш сам. Представете си колко трудо- и времеемко е това. Вермеер рисува бавно, а семейството му затъва в дългове. На път е и ново бебе, поредното. Тогава на сцената се появява Грийт – прислужницата, която разделя зеленчуците за супата по цветове, момичето, което получава достъп до светая светих – ателието на майстора, за да чисти, без да пипа нищо.
Всъщност освен фикция и разказ за живота на художника Вермеер, който сигурно казва не повече от пет изречения за целия роман, книгата е и много хубав и точен разрез на тогавашното обещество, на нравите и разделението, което съществува между отделните класи, на настроенията. Грийт е силно момиче, което става жертва на възпитанието и времето. Днес тя би могла да промени съдбата си – тогава е трябвало да се примири с това, което другите са решавали за нея: да слугува, да позира, да се омъжи, за да се спаси.
Връзката, която се заражда между нея и художника, е единствено и само емоционална – това е енергията, която се ражда от сблъсъка на две сродни души, на два погледа, които виждат света по еднакъв, но въпреки това допълващ се начин. На нещо, което би могло да бъде любов, но любовта е недостатъчна да го опише. Както са неописуеми картините на Вермеер, както е неописуема една хубава книга. Можеш да кажеш думите, да видиш цветовете, но ти трябва душа, за да ги разбереш.
По книгата има създаден и филм с участието на Скарлет Йохансон и Колин Флърт. Трейлърът може да видите тук:
