Хората казват, че всеки може да бъде писател, стига да има история за разказване. В някои случаи това е истина, но дълбокото ми убеждение е, че писателското поприще е призвание, а не просто избор на професия, с която да подсигуриш съществуването си. Същото важи с пълна сила и за медицината. Да се посветиш на това да помагаш на другите, е морален избор, за който не се изисква просто обикновена смелост – идея, която „Морфин” на Михаил Булгаков затвърди у мен.
Годината е 1917, но учудващо, паметният исторически момент почти не влиза в полезрението на сюжета. Току що завършилият студент по медицина Сергей Поляков пристига от големия град в селцето Муриево, където е назначен за лекар. Въпреки отличните си оценки, доктор Поляков излиза от университета с отчайващо малко опит и скромно самочувствие за собствените си способности. Душата му се тресе от страх да не го потърси за помощ пациент с херния или родилка с усложнения – тези два сценария смущават съня му и го хвърлят в ужас. Серьожа не вдъхва доверие на мъж, който може да запази самообладание в критичен момент и да спаси живот. Тук обаче се проявява онзи особен дух, който в идеализираните ми представи един лекар притежава.
Поляков е неуверен и безличен в ежедневието, но изправен пред смъртта в лицето на пациентите си, той се окопитва, сякаш се превръща в друг човек, ръцете му действат уверено, гласът му става авторитетен и респектира околните. Вътрешно той не престава да се страхува, мислите му кръжат все около забравеното съдържание на учебниците по медицина и липсата му на опит, ала състраданието и дългът сякаш го обличат в нова кожа и спасяват животи. Вдъхновяващо е…
„Записки на младия лекар”, както е оригиналното заглавие на цикъла, съдържа шест разказа и завършва с повест, разказваща за превръщането на доктор Поляков в морфинист. Краят й ме натъжи ужасно, въпреки изчистения и пестелив стил на ранния Булгаков. „Морфин” е автобиографична творба, реалистична, без почти никакъв хумор, но сравнително малкият й обем събира много моменти, които ще ви накарат да поспрете, да се замислите и неизменно да се привържете към главния герой.
В един от разказите през смях и сълзи се споменава „тъмата египетска”, което е евфемизъм за хорското невежество, епидемично и нелечимо, както се оказва. Въпреки напредъка на медицината, бабичките неизменно провесват родилки с главата надолу от тавана, за да накарат бебето да излезе, мелничари гълтат десет прахчета хинин наведнъж, защото само едно, както им е предписано, им се вижда малко, а мъже и жени подминават с подигравка диагнозата „сифилис”, ни лук яли, ни лук мирисали.
Нищо, дори трагедията на смъртта, не обезсърчава повече лекаря от въпросната „тъма египетска” и стряскащите й измерения. И въпреки високия ми толеранс към всякакви суеверия и езотерични моди, след прочита на „Морфин” ви призовавам да се замислите защо точно са блажени невежите.
