Напоследък все по-често се сблъсквам с проблема какво да правя със себе си и с новооткритата си свобода. Не говоря за финансова свобода, професионална свобода или някой от другите сериозни аспекти от света на възрастните, които още не съм овладяла, а за личностната свобода.
Гимназията отдавна е завършена, а с нея, надявам се, малко по малко си отиват и комплексите и горчивините, които неизменно натрупваш, когато все още колебливо се оформяш като човек и си най-уязвим. Сменяш света, малко по малко се заобикаляш с хора, които сам си си избрал, с дейности, които имаш искреното желание да вършиш, а не са ти натрапени… С две думи, разкъсваш сивите тапети и почваш да градиш естествената си среда. Среда, която те кара да се чувстваш добре, като сам наместваш себе си там, където нащърбените парченца на собствения ти пъзел ще съвпадат.
И успяваш. И те обзема една волност… Чувстваш се толкова добре, че си казваш: сега е моментът да правя всичко, което ми се прави, след като съм се сдържала толкова дълго време. Искам да се обличам ярко, да пробвам сто различни цвята на косата, да изчета всяка книга, която „не е подходяща за теб“, да си позволявам, докато още може да ми се размине.
Само че глупостите никога не ти се разминават. Изведнъж естествената среда ти изглежда прекалено буйна, прекалено дива, прекалено зелена, пълна с корени, в които ще се препънеш и ще се пребиеш. И почваш да се обвиняваш за свободата, която си придобил, за волностите, които си си позволил.
Малко прекалено драматично се получи интродукцията, особено към произведение, наречено „Моят хоризонтален живот“ (изд. „Exlibris“), но така стоят нещата.
Тази книга ми беше дадена с образователна цел от приятелка, вече минала по същия път – нещо като брошурите за птичките и пчеличките, които ни раздаваха в пети клас, само че вместо детинско хихикане, предизвикваща бурен, искрен смях и съдържаща малко истински полезен житейски опит.
Челси Хендлър е изключително популярен американски комик, водеща на свое собствено телевизионно шоу и списваща колонка в списание „Cosmopolitan“. Абсолютно откачена. Невероятно забавна. Пълно куку, което събира част от най-истеричните си преживявания в книга. Срамни преживявания, които всеки нормален човек би пазил 
в най-дълбока тайна, отстранявайки всеки свидетел на събитията. Не и Челси обаче – тя си признава всичко без бой, и то в подробности, които обръщат стомаха ту от смях, ту от отвращение, ту от чиста проба психологически (и морален) шок. Казвам ви, историите на Челси биха накарали и най-изпечения престъпник да си каже: „Е, не е чак толкова зле.“
Пиянски моменти, свалки за една нощ с всякакви странни типове… Принципно никога не бих посегнала към такава книга, дори и някой да пожелае да ми я даде, бих я отказала учтиво. Не бих предположила обаче колко добре би ми се отразила доза Челси. Не че е перфектният пример за подражание на една млада дама, но натуралност като нейната може неволно да те научи на много неща. Не се вземай насериозно. Винаги подхождай със самоирония, това е най-доброто лекарство за характера. Бъди себе си – откровена, директна. Разбери какво искаш, какво ти харесва и не се примирявай с нищо само от криворазбрана учтивост.
И, в крайна сметка, забавлявай се. Докато ти е момента. Плащай си данъка срам след това, ако е необходимо, и не си изгубвай ума. Но се отпусни, защото и глупостите са част от себепознаването, което ще те направи един по-малко глупав, но не по-малко щастлив човек в бъдеще. Ще пораснеш и ще се научиш, спокойно. Дори Челси се сепва в един момент…
… до следващата книга с признания.
Видеоревю за „Моят хоризонтален живот“ можете да гледате тук. За книгата доста по-информативно разказва Мила Ташева.
