Запознайте се с Джими Флик – той не е като другите деца и голяма част от света на възрастните остава непонятна за него. Джими не разбира защо баща му се ядосва постоянно, а единственият човек, който му помага да се ориентира в сложния заобикалящ го свят, е майка му. Тя му показва пламъчето светлина, което грее в очите на животните, само тя е в състояние да укроти неудържимия му темперамент. Но скоро светът на Джими започва да се разпада, той няма към кого да се обърне и се налага да се ориентира сам из неразгадаемата действителност, която го заобикаля.
„Далечна светлина“ (изд. „Еднорог“) е история за това какво значи да бъдеш различен, за степента на болка, която едно дете може да понесе, преди да се пречупи, за добротата, скрита у всекиго, и за далечната светлина в края на пътя, която ни спасява и в най-мрачните мигове от живота. Насладете се на откъс от романа:
Мама помоли Роби да ме наглежда, докато тя работеше вечерна смяна.
– Може ли да идем до мочурището? – попитах го аз.
– Разбира се.
Това щеше да бъде нашето първо отиване там от дълго време. Светлината гаснеше, когато напуснахме нашата улица. Скоро започна да вали, но ние продължихме да крачим, дъждът едва успяваше да намокри повърхността на палтата ни, докато вътрешността им оставаше топла заради горещината, която излъчваха нашите слънчеви батерии. Стигнахме до мочурливите земи и Роби отвори портата. Пеликани, лебеди и патици се носеха по течението. Тревата беше жилава и сребристозелена. Въпреки че духаше вятър, в земята под краката ни се усещаше покой. Отвъд полетата пламъците изригваха от тръбите на рафинерията, златни и тревожни. Изпаренията избликваха нагоре в сивото небе, смесващи се с дъжда. Водата се процеждаше през тревата под натиска на ботушите ни. Подскачах, за да съм в крак с Роби, докато навлизахме все по-навътре в блатото. Комари се носеха около главите ни на игриви облаци. Водорасли и пяна, пластмасови бутилки и разрязани на две топки за тенис се събираха по бреговете на потока. Стояхме на ръба на водата, докато лебедите тичаха по повърхността й с крака като обувки на ескимоси, размахваха крила, показваха ни скритите си бели пера, пляс, пляс, пляс, и се издигаха във въздуха.
Роби се наведе, взе една пръчка и започна да разбърква водата, докато облаци от кал не се понесоха нагоре. Погледна към пътеката, после отново към водата. Можех да видя как думите и желанията му обикаляха из неговите притоци.
– Един ден ще напусна това място – заяви той. – Същинска дупка е.
Разходихме се из заешкото обиталище и проверихме дупките, а Роби риташе страните им, така че почвата се свличаше в тях. По пътя към къщи търсех дупката, която трябваше да е това място. Надничах между облаците и стръкчетата трева, под камъните и надолу в заешките дупки, сред туфите тръстика и из шубраците, във водата, която течеше под моста и в пластмасовите бутилки, изхвърлени по бреговете на потока, под пейката на върха на хълма и дори в далечината, където влаковете тичаха напред-назад, а пламъкът изригваше от тръбата – но никъде не можах да я видя.
– В теб е, Роби – казах накрая.
– Кое? – попита той.
– Дупката.
– Разкарай се, Джими – отвърна брат ми и продължи да върви напред.
Софи Лагуна (снимка: „Еднорог“)
Софи Лагуна завършва право, но артистичните й заложби я насочват към света на киното и литературата. Романът „Далечна светлина“, втората й книга за възрастни, е носител на най-авторитетната литературна награда на Австралия – „Майлс Франклин“, която се присъжда на романи, имащи висока литературна стойност и представящи отлично австралийския дух и начин на живот. Многобройните детски книги на Софи Лагуна са лауреати на редица престижни отличия, включително Годишните награди на Австралийския съвет за детски книги и Литературната награда на Губернатора на Куийнсленд. Романите й са издадени в САЩ, Великобритания и в редица страни от Европа и Азия.
