Когато видях в сайта, че ще излиза нов роман от Пат Конрой, не бях на себе си от радост. Все пак, „Принцът на приливите“ ми е една от най-любимите книги. Зарових се из интернет и видях, че романът „На юг от Брод стрийт“ е издаден за първи път през 2009, което ме зарадва още повече. Нещо ново, хубаво.Не съм очаквала книга с такова нетърпение, от… хмм, не, все още с по-голямо нетърпение очаквам „Танц с дракони“ на Мартин, но това е друга тема. Да се върнем на Пат Конрой и огромното разочарование, което ми причини новият му роман.
Останах с чувството, че съм се прецакала, четейки тази книга. Все същия невероятно поетичен и красив, описателен език, познат от „Принца на приливите„, обаче тотално умъртвен сюжет. Сериозно, имам чувството, че Пат Конрой е написал хубава книга, обаче после е дошъл някой е казал: „Бе, много е дебела“ и е махал страници. Така със сюжетните нишки сме останали с начало и край – при това претупан край. Точно това ме вбесяваше, докато четях – в основата на сюжета стоят невероятни идеи (макар и доста от тях да ми бяха познати като мотиви от „Принца на приливите„). Но на автора сякаш не са му стигнали силите да ги развие както трябва. Убива голяма част от усещанията с диалози, които ако и да са релани, в книгата изглеждат нелепо, като заместител на едно добро повествование. На много места действието е съшивано с бели конци и се придържа към най-нелепите холивудски клишета. На други, където очакваш нещо епохално да се случи и да преобърне мнението ти за книгата, проблемите се решават с deus ex machina, подобно на древногръцка трагедия. Единственото изненадващо и то доста приятно в сюжета бяха финалните разкрития за смъртта на Стив, по-големия брат на главния герой.
Не ми се говори за героите. Сериозно. Едва ли имаше жена, която да не е била изнасилвана. Дали в детството си или в по-късен етап, насилието задължително беше обвързано със секса. Освен в случая с Лео, който сам се има за толкова смотан, че не може да повярва, когато някоя жена все пак прави секс със него (в повечето случаи от съжаление). Израснал в сянката на прекрасен, ала мъртъв по-голям брат и деспотична майка, Лео Кинг е жалка имитация на Том от „Принца на приливите„. Обаче изобщо не е толкова симпатичен. За Айк и Бети няма какво да се каже. Те присъстват в книгата, само за да може поне двама от шестимата основни герои да са чернокожи. Не знам колко политически коректна е думата, но имайки предвид, че Конрой пише за американския Юг от 1969, май е ок. Найлс и Старла, подобно на Айк и Бети са пълнеж за сюжета. Шеба е класическата холивудска уличница с дълбока душевност по същия начин, по който Моли и Фрейзър още по-класически южняшки красавици. Скарлет О’хара на на новото хилядолетие. Чад е гаднярът, който прави Лео да изглежда горе-долу симпатичен. Единственият почти адекватен и наистина забавен герой е Тревър. Но дори и тук главната думичка е „почти“.
Но така или иначе, тази книга се чете не заради историята или героите. Те са най-малкото. Да, знам, че звучи странно, да четеш книга заради нещо различно от историята. Какво ще да е това нещо?
Удоволствието от самото четене в най-чист вид, ето какво. Колкото и да ме дразнеше несвързания сюжет, не можех да оставя книгата – просто начинът, по който пише Конрой, е като наркотик. „На юг от Брод стрийт“ е определяна като „любовна песен за Чаралстън“. И тя наистина е това. Любовна песен за Юга и за детството. За приятелството. За миналото. За разочарованията, поднесени ни от живота, но и за радостите, заради които си струва да изпиеш горчивата чаша на мъките. До дъно. Има автори, които пишат. Има и такива, които вдъхват живот на думите. Въпреки безкрайно неприятното усещане, с което останах след прочитането на книгата, в мен остана и нещо хубаво. Впечатлението как трябва да се пише. Противореча си, знам. Да кажем така: прощавам на Пат Конрой, че е написал ужасна история. Защото е написал красиви думи. И ако някой ден имам път към Чаралстан, със сигурност ще си спомня неговите описания на улиците и реките, на къщите и дърветата, на залезите и нощите, на жегите и урагана.
И въпреки че не обичам бърбан, ще изпия едно малко в негова чест.
