„Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение.“
из „Когато си в лодката“
Толкова отдавна не съм писала за книга (за разлика от снимки и видеа от четене на необичайни места), че първото изречение трудно потича. Събирам думите, затлачени в мен, и ще ви поведа „Над всичко“ (изд. „Enthusiast“) с Павел Вежинов. Длъжница съм за тази книга и съм доволна, че я прютих в подходящ момент: преди коледните празници на 2017 г. По план за Нова година ме очакваха Рилски езера, а след това Мальовица и Мусала. „Над всичко“ започна да пътува с мен, за да се издигаме взаимно.
Цитатите на четвърта корица не разкриват кой Вежинов се очаква да намериш вътре. Едва след дълбинно проникване в историите по страниците започнах да се ориентирам. Книгата е сборник с фантастични разкази на познатия ни от „Бариерата“ деликатен писател. Писател, към чийто романи бях пристрастена в училищните години и чиито герои още живеят в мен. Например една Доротея, която сякаш несъзнателно пресъздавам с новите си занимания (катерене и алпинизъм).
Да се върна към настоящето. „Над всичко” се издава за шести път – по преброяване на годините на издаване, началото е 1965 г. с първите му разкази. Поводът е 103 години от рождението на Вежинов. Шест сюжета, всеки завършен в себе си с отворен финал, различими герои, но натрапчиви идеи: „Над всичко“ (1972), „В един есенен ден по шосето“ (1967), „Моят пръв ден“ (1965), „Сините пеперуди“ (1965), „Когато си в лодката“ (1968) и „Гибелта на „Аякс“ (1973). Вероятно сте срещали поотделно тези новели, особено „В един есенен ден по шосето“. Хронологията им е важна, доколкото ставаш съучастник в развитието на идеи, представата за техниката на бъдещето, и за задълбочаващото се в детайлите въображение на автора.
Подредбата в този сборник обаче следва неочаквана смислова нишка, която прозираш на финала: от представата за пътуване в миналото и среща с примитивното, съществуващо в хармония с природата, до космическия живот на ледена планета. Фантастика в чист вид и размисли за бъдещето през призмата на 1965-1973 г. под формата на утопия въпреки антиутопични случки.
Павел Вежинов (снимка: Webstage)
В едноименната новела „Над всичко“ Вежинов ни връща във времето на славяните, при Баян – ловец, син на княз. От бъдещето в живия, автентичен свят чрез Машина на времето се появява Ина. През личностите на двамата герои писателят разкрива силата и слабостта на различните светове. Подходът с ярки, забележителни и запомнящи се герои личи при всички новели, без да има поучителност или морализаторство. По-скоро е търсене. Търсене на отговори. Ако се върнеш назад в историята, към корените си, ако им повлияеш, ще се промени ли нещо в бъдещето?
Във „В един есенен ден по шосето“ се минава през настоящето: среща с извънземно. Готово ли е човешкото съзнание да я приеме? Колкото пъти чета диалога между госта и земния човек от Владо Тричков, толкова по-актуален ми се струва. Теориите за еволюция, за безпристрастното усъвършенстване на съзнанието ни, за пътя, който човечеството трябва да извърви, за да изгради имунитет… Вълнението относно свръхземния разум сред хората определено е занимавал Вежинов през 1965 г. Средищното място на новелата „Моят пръв ден“ в антологията играе ролята на преход към визионерството му. Дали тук не започва сериозната фантастика – как ще изглежда светът, технологията, биологията, организацията на обществото в бъдеще? Ще завладеем ли нови планети? Ще намерим ли живот на тях?
„Сините пеперуди“ е новелата, която разпознах като моята. Музиката се лее от описанията на живите същества на Хела – пеперудите.
– Тя ни гледа! – каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право в тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диамант…
– Тя ни проговори! – възкликна Алек
Не мога да не спомена, че в антологията се очертава естетическа линия на пеперудите като израз на висшето изкуство, на цвета и изобразяването на природата като естетически критерий за богат живот.
Павел Вежинов (снимка: „Словеса“)
Ерудираността, пластовете приложено знание, сериозното осмисляне и преосмисляне на образи на литературата и философските дилеми – те са очаквани. Важното е, че в края на новелите Вежинов винаги се връща към човека и човещината, разбирана като първична, автентична, изконна сила на личността. Техниката, каквото и ниво да достигне, дори да пребори смъртта, да удължи живота и да построи космическия кораб „Аякс“, няма да е самостоятелна, а ще е в помощ на хората.
Въпросите, тревожили Вежинов в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, продължават да са без категоричен и удовлетворяващ отговор. Изпаднали са от дневния ред на глобалното общество. Никой не ги мисли вече. За дълга на човека към човечеството, за приноса на достиженията към хората, а не самоцелно към науката, за влиянието върху индивидуалния живот, както и задължително ли е точно това развитие. И след разнообразните разигравания, изследвания и фантазиране Вежинов завършва с простичкото съществуване – естествените миризми, храната, прясната вода, цветята, пеперудите, способностите на самия човек.
Проверих какво е занимавало художествената литература и науката в световен мащаб през периода на написването на новелите. Припомням няколко факта: първия полет до Луната – 16 юли 1969 г., Аполо 11; първият космонавт Юрий Гагарин – 12 април 1961 г.; първият български космонавт Георги Иванов – 1 март 1979 г. Духът на епохата и Космосът е отразен в българската художествена литература по завладяващ начин. Как самият Павел Вежинов разбира фантастичното, какво нарича фантастичен реализъм, може да се прочете в есето му, начело на антологията.
Горещо и настойчиво препоръчвам книгата. За да се унесете и оттласнете от делничното, да се издигнете или пропаднете „Над всичко“.
