Колко дъщери са съдили грешките на майките си, преди да ги направят свои?
На първо място, държа да кажа, че според мен „Направени от вина“ от Йоанна Елми (изд. „Жанет 45“) е роман-събитие за българската литература.
А, и че самата Йоанна Елми е събитие сред българските писатели.
Първата ми среща с книгата бе в уютна столична книжарница. Не успях да се размина просто така с корицата – с натрошените букви, със счупените думи и най-вече с онази, която винаги пронизва отвътре навън – „вина“. Защо заглавието „Направени от вина“ ме прикова до масата с нови книги? Защото останах с усещането, че точно там съм се срещнала отново със стар приятел, с някой истински познайник на душата ми? Може да звучи малко или повече налудничаво, но ми се струва, че ще ме разберат повече хора, отколкото предполагате, дори и вие да не сте сред тях. Ако не сте, радвайте се. Защото да не си изтъкан от вина, ако си дете на прехода, е рядкост.
Снимка: БТА
Пораждането на интерес у мен не приключи с предната корица. Първо, не знам дали е само заради фамилията, но не очаквах авторката да е българка и второ – леко се втрещих, като видях, че е родена едва през 1995 година. Както казва един американец в книгата: …когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години, така и на мен ми е трудно да осъзная от първия път, че хора, които са малко по-млади от мен, също отдавна вече не седят зад училищната скамейка и са достатъчно пораснали да пишат романи. Но каквото и да си бях помислила тогава, нямаше как да посмея дори да предположа колко сурово, пораснало писане ме очаква сред страниците на „Направени от вина“.
Оказа се, както много пъти става, че Йоанна Елми може да е била непозната личност за мен, но това съвсем не е вярно за немалката аудитория читатели и последователи на медията toest.bg, където тя работи като журналист. Преди да напише романа си, Йоанна е посвещавала буквите си на кратката форма – нейни разкази са включени в инициативата „Спирка за разкази“, а написаната от нея пиеса „Нарцис и ехо“ е поставяна в Пловдив. Образованието на тази млада дама също е впечатляващо – учила е в Париж и Амстердам, а към днешна дата живее между САЩ и България. Неизбежно ми беше да не се опитам да я опозная, след като прочетох книгата, та прочетох нейни интервюта в интернет – наистина изключително интересна личност е авторката. Но да се върнем към книгата.
На страниците на „Направени от вина“ срещаме три поколения жени – баба, майка и внучка. Това са Ева, Лили и Яна. Да си призная, в началото на книгата ми беше трудничко да се ориентирам кога коя говори, но от един момент нататък вече нямах този проблем. Три пораснали момичета, преминаващи през живота предимно така, както са научени. Три жени, чиито съдби са оплетени в общия възел на насилието във всичките му проявления.
– Поколението на нещастните жени – казвам.
– В смисъл?
– На жените, които изнесоха всичко и всички на гърба си. Не знам как живеят така. Сещаш ли се за поне една, майка ми или твоята, въобще майките ни, които да са щастливи?
– Прекаляваш с драмите.
– Може би си въобразявам. Не знам, има нещо много тъжно в това поколение.
– Не по-тъжно от всяко друго, другаде.
– Дали?
– Ти виждаш във всяка жена майка си. С нейната тъга оцветвяваш всичко. Включително себе си.
Ева е била брутално смазвана от бой от своя съпруг, непрекъснато подстрекаван от майка си (да, не всички жени са жертви и не са такива във всяка ситуация), а после Лили на свой ред избрала своя „спасител“, оказал се с нищо по-различен от баща ѝ. Зетят е върл пияница, който изобщо не се притеснявал да пребива Лили пред очите на дъщеря си. Срещаме се с тези жени, за които всяка глътка въздух е пропита от страх. Страх от мъжете, срам от съседите, липса на любов към самите тях. И отношенията помежду им – особено тези между Лили и Яна, са катастрофални, трудноизбежни последици от всичко, което са преживели.
В книгата донякъде са спестени подробностите, но перото на Йоанна е живо, описателно, въпреки лаконичността си, остро, нежалещо и предвид сюжета, с ръка на сърцето си, бих я нарекла „тежка“. Много, много тежка, може би дори най-тежката книга, която съм чела някога. Може би предимно защото за мен не бе никак трудна задача да си визуализирам онова, което чета. Но романът ме накара да се замисля още веднъж, че хората не са черно-бели, не са само лоши или добри. Мъжете, представени в тази история, не са просто изроди, и те са човешки същества, преживели кой знае какво в детството си, превърнали се напълно неспособни да се справят с живота си възрастни. Хора, които имат нужда от особен вид помощ, която прекалено рядко биха поискали и почти никога не биха приели от някого. А и честно казано, в нашата държава истинска помощ за тях не съществува сега, не я е имало и преди. Така, както до ден днешен няма и закон, който да спаси едната половинка на семейството от другата, независимо коя от двете е жертвата.
Изключително важно ми се струва да добавя, че лошите черти на жените, особено уродливият характер и ужасните постъпки на свекървата на Ева, изобщо не са замазани, прикрити, разводнени. Този роман в никой случай не проповядва феминизъм – той е само описание на тъжната действителност на не едно и две семейства у нас. Не само поколения назад, но и днес.
Думите на Йоана Елми ни въвеждат в живота на 90-те, връщат ни и доста по-назад във времето, но и ни пренесат на територията на Америка, където се намира Яна – внучката, дъщерята. Там тя работи и лъже майка си, че учи, за да остане, само и само да намери себе си, да получи шанса си да стане по-добра и разбира се, да стои далеч от домашния гнет, неразбирателствата, болката…
За последно виждам баба ми и дядо ми малко преди да замина, оставям им да гледат котката. Тъжно е, че трябва да избягам от хората, за да ги заобичам.
Какво е да бъдеш емигрант в Страната на възможностите можем да научим от Яна, а какво е да бъдеш неин гражданин – от Тим – един по-възрастен колега на момичето, с когото тя завързва приятелство. Той разказва за неговата Америка, за плюсовете и минусите ѝ, за миналото си, за личната си трагедия… Докато Яна си мисли:
Знаеш ли какво казват у дома? Казват „да наваксаме“. Че някой ден ще наваксаме свободата, парите, всичкото. Баба ми и дядо ми чакат това, дето са го имали майка ти и баща ти. Чистите улици. Любезните касиерки. Ти чуй само как звучи, да чакаш да наваксаш… И колкото повече чакаме, толкова повече светът се отдалечава.
Може би не постъпих добре като казах, че това е една от най-тежките книги в живота ми, но такава е моята истина. Точно заради тази си тежест обаче „Направени от вина“ ще остане в съзнанието ми и в личната ми библиотека като ценен, важен и любим роман. Майсторски написан – за нашата си, българската действителност, задушена под булото на „какво ще кажат хората“, заключена в панелките, свита в самотата си, виновна, че си е помислила да избере щастие за себе си, виновна, че не го е направила…
Благодарна съм, че тази реалност малко по малко остава все по-далече от нашето и от следващите поколения, но белезите от съществуването ѝ, знам, ще пребъдат в същността ни.
Този роман ранява, но в него има и нещо пречистващо, нещо освобождаващо, лекуващо.
Всичко в него е истинско и честно.
Сурово е точно толкова, колкото не може да бъде нещо, което не е.
Можеш да бъдеш по-добра само ако ги обичаш и им простиш. Ако не признаеш, че ги носиш в себе си, ставаш точно като тях.
Можете да поръчате „Направени от вина“ от Ozone.bg.
Откъс от „Направени от вина“ можете да прочетете тук, а тук мнението на Георги Грънчаров от „Библиотеката“ и тук – мнението на Цвети от „Книгата365“.
