Научнофантастичен поглед в бъдещето или реалност? – „Невромантик“ от Уилям Гибсън [откъс]

Първото в света илюстровано издание на „Невромантик“ (изд. „Intense“) от Уилям Гибсън съвсем скоро ще бъде на книжния пазар. Романът е носител на наградите „Хюго“, „Небюла“ и „Филип К. Дик“ и дава съзнателен поглед към дигиталното бъдеще на човечеството – зашеметяващо видение, което предизвика цяло поколение читатели да преосмислят виждането си за технологиите и самите себе си, предсказание, което промени завинаги измеренията на въображението ни и начина по който говорим и мислим.

Уилям Гибсън живее във Ванкувър, Канада, със съпругата си и двете им деца. Определян е като създател на термина „киберпространство” и като един от визионерите, предсказали появата на интернет и виртуалната реалност.

В книгата Кейс е най-добрият крадец на информация в киберпространството – докато не се опита да прецака грешните хора и те не увредиха нервната му система, изхвърляйки го от Мрежата и бизнеса. Сега загадъчен нов работодател го наема за почти самоубийствен набег срещу невероятно могъщ изкуствен интелект. С мъртвец за партньор и уличната самурайка Моли за бодигард Кейс се готви за приключението, което вдигна залозите в цял литературен жанр.

Прочетете откъс от „Невромантик“ още сега…

…Телефонът звънна. Той го придърпа в леглото.
— Ъхъ?
— Пътуваме за Истанбул — каза Армитаж. — Тази нощ.
— К’во иска т’ва копеле? — попита Моли.
— Казва, че пътуваме за Истанбул тази нощ.
— Направо супер.

Армитаж изреждаше номера на полети и времена на тръгване.

Моли седна и включи осветлението.

— Какво ще стане с джаджите ми? — запита Кейс. — Кибердека ми.
— Финландеца ще има грижата — каза Армитаж и затвори.

Кейс я наблюдаваше как се приготвя. Под очите й имаше черни кръгове, но дори и с шината беше сякаш гледаш танц. Нито едно излишно движение. Неговите дрехи бяха натрупани на купчина до чантата му.
— Боли ли? — запита той.
— Можех да полежа и още една нощ при Чин.
— Зъболекаря ти?
— Същия тоя. Много дискретно. Половината блок е негов, пълна болница. Кърпи самураи. — Тя закопчаваше ципа на чантата си. — Да си бил някога в Стамбул?
— Веднъж, за ден-два.
— Не се променя — каза тя. — Грозен стар град.

— Беше същото, като тръгнахме за Чиба — разказваше Моли, гледайки през прозореца на влака към опушения промишлен лунен пейзаж. На хоризонта червени светлини предупреждаваха самолетите да не прелитат близо до термоядрена електроцентрала. — Бяхме в Лос Анджелис. Той дойде и каза „Тръгваме“, и хвръкнахме за Макао. Когато стигнахме, отидох да играя фантан в Лисабон, а той се прехвърли през Джуншан. Следващия ден вече си играех на призраци с теб в Нощния град. — Тя измъкна копринена кърпичка от ръкава на черното си яке и се зае да полира присадките. Пейзажът на северния Агломерат събуждаше объркани спомени от детството в Кейс, мъртва трева, стърчаща от пукнатините в ръбата плоча автомагистрален бетон.

Влакът започна да спира на десет километра от летището. Кейс наблюдаваше как слънцето изгрява над пейзажа на детството му, над напуканата шлака и ръждивите корпуси на рафинериите.

В Бейоглу валеше и наетият мерцедес се плъзгаше покрай зарешетените и мрачни прозорци на предпазливи гръцки и арменски златари. Улиците бяха почти празни, само няколко облечени в тъмно фигури по тротоарите изпращаха колата с поглед.

— Някога това е била процъфтяващата европейска част на Отомански Истанбул — мъркаше колата.
— И после е затънала — обади се Кейс.
— „Хилтън“ е в Джумхуриет Кадеси — каза Моли. Беше се облегнала на сивия ултрадерматин на облицовката.
— И как така Армитаж лети сам? — запита Кейс. Главата го болеше.
— Щото ти му дойде до гуша. И си на път да дойдеш и на мен.

Той смяташе да й разкаже историята на Корто, но се отказа. Беше използвал в самолета приспивателен дерм.
Пътят от летището насам беше абсолютно прав, като сръчен разрез, разтворил града през средата. Беше гледал как се плъзгат назад дървени квартири с кърпени стени, кооперации, аркологии, мрачни жилищни строежи, още стени от рекламни пана и ръждясало желязо.

Финландеца, в нов костюм от Шинджуку в сарари черно, ги чакаше кисело във фоайето на Хилтън, закотвен във велурено кресло сред море от бледосини завеси.

— Исусе — каза Моли. — Плъх в официален костюм.

Те прекосиха фоайето.

— Колко взе, за да дойдеш чак тук, Финландецо? — Тя остави торбата си до креслото. — Сигурно по-малко, отколкото за да навлечеш костюм, а?

Горната устна на Финландеца се дръпна назад.

— Недостатъчно, сладуранке. — Той й подаде магнитен ключ, закачен за кръгло жълто номерче. — Вече сте регистрирани. Шефът е горе. — Той се огледа. — Шибан град.
— Измъкнат ли те изпод купола, веднага хващаш агорафобия. Просто си представи, че това е Бруклин или нещо от сорта. — Тя завъртя ключа около пръста си. — Като паж ли си тук, или какво?
— Трябва да проверя имплантите на няколко типове.
— К’во става с дека ми? — запита Кейс.

Финландеца се намръщи.

— Съблюдавай протокола. Питай шефа.

Пръстите на Моли се размърдаха в сянката на якето й, свиха се за миг в знак. Финландеца се вгледа, след това кимна.

— Да — каза тя. — Знам кой е. — Кимна към асансьорите.
— Напред, жокей.

Кейс я последва с двете чанти.

Стаята им спокойно можеше да бъде сбъркана с онази в Чиба, където Кейс беше видял Армитаж за пръв път. Той застана до прозореца, в сутрешната светлина, почти очаквайки да види Токийския залив. От другата страна на улицата имаше друг хотел. Продължаваше да вали. Няколко писари бяха намерили убежище по входовете, старите им гласопринтери бяха обвити в парчета прозрачен найлон. Доказателство, че писаното слово все още се радва тук на известен престиж. Мудна страна. Кейс гледаше как матовочерен ситроен с примитивен водородно-клетъчен двигател изповръща петима мрачни турски офицери в измачкани зелени униформи. Влязоха в хотела отсреща.

Уилям Гибсън (снимка: Стивън Фармър)

Хвърли поглед назад към леглото, към Моли и се удиви на бледността й. Беше оставила микропоровата шина на леглоплочата в предишната им стая, до трансдермалния индуктор. Очилата й отразяваха част от осветлението на стаята.
Сграбчи телефона, преди той да успее да звънне втори път.

— Радвам се, че сте будни — каза Армитаж.
— Тъкмо ставам. Дамата още хърка. Виж к’во, шефе, мисля, че май е време да поприказваме малко. Мисля, че ще работя по-добре, ако знам малко повече за какво работя.

Тишина в слушалката. Кейс прехапа устни.

— Знаеш всичко, което ти трябва. Може би дори повече.
— Така ли?
— Облечи се, Кейс. Събуди я. Ще имате посетител до петнайсет минути. Името му е Терзибашиян. — Слушалката забибипка тихо. Армитаж беше затворил.
— Ставай, душко — каза Кейс. — Бач.
— Будна съм вече от час. — Огледалата се обърнаха към него.
— Идва някакъв Джърси Бастион.
— Голяма дарба за езици имаш, Кейс. Бас ловя, че си половин арменец. Това е слухарят, дето следи Ривиера за Армитаж. Дай една ръка.

Терзибашиян се оказа млад мъж в сив костюм и огледални очила със златна рамка. Яката на бялата му риза беше разкопчана и откриваше кече от черни косми, толкова гъсто, че при първия поглед Кейс го взе за черна фланелка. Носеше черен хилтънски поднос с три малки, претенциозни чашки гъсто черно кафе и три лепкави ориенталски сладки с цвят на слама.

— Ние трябва, както казвате на ингилизки, да я караме полека с това. — Той като че ли се вгледа упорито в Моли, но накрая сне огледалните очила. Очите му бяха тъмнокафяви, в тон с късата, подстригана по войнишки коса. Той се усмихна:
— Така е по-добре, да? Иначе правим тунелна безкрайност, огледало срещу огледало… Особено вие — продължи той в нейна посока — трябва да внимавате. В Турция се гледа с лошо око на жени, които правят подобни модификации.

Моли отхапа половин сладка.

— Това си е мой проблем, готин — каза тя с пълна уста. Предъвка, преглътна и облиза устни. — Знам те аз. Тропаш на фуражките, а? — Ръката й мързеливо се плъзна през отвора на якето и измъкна флетчера. Кейс не знаеше, че тя го носи.
— Много внимателно, моля — отрони Терзибашиян. Бялата порцеланова чашка беше замръзнала на сантиметри от устните му.

Тя приближи оръжието.

— Може би ще получиш експлозиви. Много. А може би ще получиш рак. Една стреличка, скапаняко. Няма да го усетиш с месеци.
— Моля ви. На ингилизки му казвате на това слагане много натясно…
— Аз му казвам ставане накриво. Казвай сега за твоя човек и си извличай задника оттук. — Тя остави оръжието.
— Той живее във Фенер, на Кючук Гюлхане Джадеси 14. Знам каналния му път, нощем към базара. Дава представления най-често в „Йенишехир Палас Отели”, модерно място в тюристик стил, но е уредено полицията да прояви известен интерес към тези представления. Управлението на „Йенишехир” е станало нервно. — Той се усмихна. Миришеше на някакъв афтършейв с металически дъх.
— Искам да зная за присадките му — каза тя, масажирайки бедрото си. — Искам да зная какво точно може да прави.
Терзибашиян кимна.
— Най-лошото са, както казвате на ингилизки, под-роб-но-сти-те. — Той произнесе думата като отделни внимателни срички…

Ако искате да прочетете книгата „Невромантик“ от Уилям Гибсън, можете да я поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.