„Некрономикон” – смъртоносната творба на безумния арабин Абдул Алхазред, съхранила в себе си знанията от забранените епохи. Страниците й са кървав храм на Великия Ктхулу, Нйарлатхотеп, Азатот, Йог Сотхот и Козирога с хилядното потомство. Книга, която неизменно завлича неразумните си читатели в дебрите на мрака и им отрежда зловеща и болезнена съдба. Символ на онези космически сили, които са отвъд нашите възприятия и до които не бива никога, при никакви обстоятелства, да се докосваме.
Дали „Некрономикон” съществува наистина, или е просто мистификация? Х. Ф. Лъвкрафт твърди, че книгата му се е явила насън. Каквато и да истината, няма по-подходящо заглавие за сборник с творби на един от най-емблематичните хорър писатели в света.
Има един елемент на книгата, който се набива на очи от самото начало и за който не мога да си кривя душата – корицата изобщо не ми харесва. Макар да предава добре атмосферата на сборника, струва ми, че е по-скоро безлична. Сондирах мненията на хората в обкръжението ми, някои от които заклети хорър фенове, и като цяло стигнахме до извода, че от творчеството на Лъвкрафт могат да се извлекат много образи, които да придадат на книгата далеч по-въздействащ облик. Вижте я и преценете сами.
Що се отнася до подбора на произведения, „Некрономикон” съдържа общо шест разказа и новели: „Нещото на прага”, „Показанията на Рандолф Картър”, „Плъхове в стените”, „Зовът на Ктхулу”, „Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите”, „Шепнещият в тъмнината” и „Възкресителят”. Сред форумите срещнах известно недоволство от това, че не са добавени повече неиздавани творби, а е наблегнато на вече добре познати такива. Лично за мен, като начинаещ читател на Лъвкрафт, изборът на най-известните заглавия е напълно приемлив. Факт е обаче, че в последните години не е излизало нищо негово – нито ново, нито старо, което е жалко за писател от подобен калибър.
Във въведението на сборника Стивън Кинг пише, че „Лъвкрафт вярва дълбоко във всичко, което разказва”. Именно на това се дължи атмосферата на всяка една от историите. Лъвкрафт изгражда цяла митология и го прави по един невероятно убедителен и интелигентен начин. Богатият, с малко диалози и почти документална точност и аналитичност стил дори за миг няма да ви даде се усъмните в съществуването на космическото зло. Писателят е убеден в съществуването на древните зли божества, владели Вселената далеч преди появата на човека. Те се крият в най-тъмните земни кътчета, само на крачка от неразумния човек и неговото безразсъдно любопитство. Несекващото преследване на знания, които не са отредени на простосмъртните, е в центъра на всяко едно от произведенията. Потапянето в окултизма, некромантията и демонологията винаги има пагубни последствия. Битката не е между доброто и злото, а между здравия разум и лудостта да преследваш сили, които те превъзхождат и далеч надхвърлят най-дръзките представи за света и неговите механизми.
Признавам, че ужасите далеч не са ми любим жанр нито в литературата, нито в киното. Въпреки опасенията ми, че четиво като „Некрономикон” изобщо не е за мен, любопитството – проклятието на героите в книгата – ме завлече. За разлика от персонажите на Лъвкрафт обаче, за мен краят беше повече от добър. Очаквам с нетърпение появата на още произведения на Х. Ф. Лъвкрафт – това е един свят, в който си заслужава да се потопите. Бъдете предпазливи обаче – колкото и да са примамливи измеренията му, не бива да се губите…
