Диаболизъм (от лат. diabolos — „дявол“) е модернистично литературно направление, което интерпретира фантастичното, паранормалното, призрачното, гротескното и ирационалното. Акцентът е върху мистиката – онова, което не може да се обясни, което плаши човека и го среща с непознатите тъмни сили, за които е чел само в приказките.
Ако на въпроса „какво знаете за българския диаболизъм“, не ви хрумва абсолютно нищо като отговор, това е повече от разбираемо, тъй като не влиза в учебната програма, не се говори за него, а малкото известни негови представители са популярни в други литературни направления.
chitanka.info
В българската поезия и проза диаболизмът се налага през 20-те години на XX век – твърде рано за подобен тип ирония, гротеска и новаторство във формите. Това време все още е много консервативно и толерира единствено утвърдените жанрове и тематики – всичко останало е твърде чудно, твърде западно, твърде странно и далечно от българската реалност. На фона на Яворов и Дебелянов, в литературния контекст странно застават представителите на диаболизма – Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Георги Райчев, Владимир Полянов, Атанас Далчев…
Архетипните страхове – страх от смъртта, от вампири, от духове, чудовища, лудост изграждат „изкуството на ужаса“, което много по-късно в съвременен вариант ще има еквивалент в киното. Но през 20-те години на миналия век това е литература, която смесва фолклорно и окултно – комбинация, която дълбае в дебрите на подсъзнанието.
Огнян Сапарев твърди, че „интересът към литературата на ужаса не е само дан на модата — понякога то е и лично преживяване… То е и шок от сблъскването с нервния и застрашителен хаос на големия капиталистически град; то е стремеж към „европейско“ проникване в тайните на „модерната психика“ и не на последно място — търсене на атракционен художествен израз на духовната и социалната криза у нас“.
http://novinar.bg/
Светослав Минков превежда два сборника с разкази на Едгар Алън По, а Владимир Полянов прави достъпен на български „Ужасът“ от Еверс. Оттук нашите автори черпят вдъхновение за своите сензационни ефекти, психопатологични и сексуални мании. Ето какво пише Полянов в мемоарите си и как обяснява отхвърлянето на предишните норми:
„Всички идеи за напредъка не идват от селото, идват от града, не идват от орача, а идват от интелигента, от човека на идеите, от човека на мисълта. И когато посегнахме да пишем ние двамата с Минков, мислехме, че не трябва да тръгнем по пътя на тия, които са преди нас със своите битови разкази, а да внесем онова, което мечтаем да имаме у нас, да се мерим с Европа, дето се казва, а не да се мерим с нашата провинция… До края на живота ни ще иронизираме „витаминозната“ проза.
При даиболистите човешкото съществуване е маскарадно, а смъртта е мистериозна, необяснима, подтикната от свръхестествени сили. Огледалото и портретът присъстват в много от разказите и на Райчев, и на Полянов – те запечатват енергията ни и отразяват както видимия, така и невидимия свят. Именно този проблем срещаме и в разказа „Малвина“, в който Светослав Минков интерпретира познатия сюжет за магическата заменяемост между живота и изкуството, известен ни, например, от романа „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд.
Инструмент в българската диаболична литература е часовникът, който напомня за преходността и оживяващите предмети – ще срещнете палто, което държи реч и призовава за бунт, както и мундир, който пише мемоари: „Ние сме сенки и нашият живот е игра на сенките! Години ще се изнижат, докато ние преминем от карнавал към вечно битие“.
Марионетки в театъра на сенките е най-доброто обобщение за диаболистичниата ни литература. В нея има и много философия, опит да се разбере и овладее времето, смисъла на живота, лабиринта на човешкото подсъзнание, както и „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“…
