„Предимството на телепатичното общуване е,
че може да се говори с пълна уста.”
Това е заключението на около 7 килограма общо тегло чист интелект, заключен в две човешки тела, нагъващи промишлени количества мекици, след като не са се виждали в продължение на 2 седмици.
Извънземният Гурб, възприел формата на сексапилна поп звезда, и неговият висшестоящ командир на извънземната им мисия, кацат в Барселона, за да изследват „земната фауна (реална и потенциална)”.
Двамата се разделят още в началото. Главнокомандващият предприема издирване на Гурб, съпътствано от извънземните му наблюдения върху земния живот. Целият разказ преминава под лайтмотива „Ни вест от Гурб” в края на всеки ден в дневника на пришълеца, дал и заглавие на симпатичния роман.
Въпреки определението в анотацията за „шедьовър на иронията”, романът оставя впечатление за едно приятно, но литературно недоизчерпано сюжетно хрумване. Все пак е възможно да съм станала жертва на темпоралните и географските различия с книгата, написана от Едуардо Мендоса в Испания през 1992 г.
Подходих с обичайното недоверие, което имам към фантастиката – извънземният герой прави учудващи констатации за живота на Земята, но в същото време е прекрасно информиран за други, без да става ясно „Как така?”.
Сатиричният елемент също изглежда недостатъчно употребен – впечатленията на извъзнемния са за хамбургерите, колите, жилищата – до голяма степен твърде очаквани и някак познати.
И за да призная и няколкото пъти, в които се смях с глас, ето една от любимите ми части:
„За разлика от другите живи същества (полският бръмбар например), които винаги се придвижват по един и същ начин, човешките същества ползват голямо разнообразие от транспортни средства и всички те са кое от кое по-бавни, по-неудобни и по-вонящи, макар че в последната категория победители са краката и някои таксита. Злото, наречено метро, е най-използвано от пушачите, автобусите – от хора, най-често в напреднала възраст, които обичат да се клатушкат. За по-дълги разстояния съществуват така наречените самолети, вид автобуси, които се придвижват, изпускайки въздуха от гумите си. По този начин достигат по-ниските слоеве на атмосферата, където се задържат благодарение на светеца, изписан на корпуса на самолета (Света Тереса от Авила, Свети Игнасий Лойола и т.н.). При по-дълги пътувания пътниците в самолета се забавляват, като си показват чорапите.”
След края на романа поне останах с чувство на един галактически патриотизъм, защото двамата извънземни изпратиха кораба си обратно в съзвездието Скорпион и предпочетоха да останат и да отворят бар на нашата планета, отколкото да заминат на друга мисия. Все пак повече им хареса да изглеждат като хора, отколкото като другите форми на живот – четиридесет-и-девет-краки, еднооки, шестоуши, осемноси, които се хранят с тиня и космати гъсеници…
