Първите страници на романа „Ничия“ от Христина Панджаридис бяха изненада за мен. Посрещнаха ме с толкова много въпроси. Питанки за щастието, за това как се чувстваш, кога хората са щастливи, какво ги прави щастливи. Малко цинични на моменти, някои ме учудиха, други разсмяха, трети ме накараха да се замисля:
„Не би ли могъл всеки от нас да напише наръчник как да се почувства щастлив… спомняйки си последните мигове, когато се е усещал на върха на самочувствието си?!“
И за секунди се замислих за моите моменти, за моя наръчник, кога аз съм била щастлива. Сетих се. Но… „Забранено е да се записват отговорите на агенцията.“
Още тук, в първите страници, разбираме, че историята ще бъде за Доротея и Невена. За майка, която е загубила дъщеря си.
НЕВЕНА! Името звучеше като мелодия на кларинет. Извива се нагоре-надолу, пролазва по петите, коленете, ханша, гърдите. Косите ти щръкват в прическа пънк. Гласът на инструмента се провлачва, задъхва, издрънчава – изпуснато калайдисано менче. Накланя се над реката с цветни води и още повече къпещи се момичета в нея, полюлява се в такта на шопска ръченица, издига се нагоре и се провира през комина на недоизмислената ти къщичка.
Не искам и да си представям как ли се преживява всичко това. Не знам как живеят хората с такава болка. Какви ли сили ти трябват да живееш сред чужди хора, но дори и тези, които уж са ти семейство, да са още по-чужди…
Книгата е накъсана, разкъсана – от болка, желания, опити за един по-добър живот. Преминаваме заедно с Доротея през цяла палитра от емоции – приятни и прекрасни спомени за миналото, настояще, в което всеки ден е борба за едно неясно бъдеще. Живее ден за ден, има чувството, че само тя страда, свита в своя си пашкул. Там не е толкова опасно, очертала си е сама някакви граници, гледа да не ги прескача, наближи ли ги – чува предупредителен звук като жужене на комар. И някак се отдалечава от всички и всичко, което е обичала. Сама преживява смъртта на дъщеря си отново и отново. Търси грешки, опитва се да ги предотврати. Истините, които открива, пак затаява в себе си. Още повече ако са различни от приетите от обществото за нормални.
“Отговори ми, моля те, майките имунизирани ли са срещу непонятните, криворазбрани постъпки на децата си? Майка – как го разбираш, как го тълкуваш: простителност, обич без условности, любов дори при нарушени правила за придвижване по магистралите на съществуването?“
Болката по изгубената Невена е толкова голяма, липсата е толкова непреодолима, че тя – дъщерята – се явява в сънищата на Доротея, за да си поговорят, за да споделят. Разговори, които може би са дори по-добри отколкото ако бяха реални. Но това не носи успокоение, когато все пак се събужда и осъзнава, че това е сън. Че човекът, с когото е говорила, не е на 100 км. от теб, или в другата стая, или на друг континент. А наистина го няма.
Доротея се откъсва от всичко. От брака си, от любовта си към професията на учителка, въпреки че толкова й липсват децата, учениците, тяхната радост и щастие. Майката на Доротея се опитва да върне своята дъщеря към живота в настоящето. Да й помогне да преодолее загубата на Невена, да се научи да живее с нея. Не присъства из всяка страница на книгата, но се появява точно тогава, когато трябва. Един път тихо, съчувстващо, уж незабележимо, но даваща опора. В следващ момент критикува, наранява, разтърсва, намесва се остро в начина ти на отношение към другите около теб. Фигурата на бабата е и една от най-невероятните в романа. Защото и тя е майка и се притеснява за своето дете.
Баницата! Привижда ми се. Мама майстореше най-вкусните. Въртеше тестото над главата си. Не беше то месене, а танц, магия непозната, съвършено извиване и дозиране на движенията. Защо не се откъсна или не падна поне една кора? Дайрета невидими, обръчи от брашно, вода, мая, сол, захар, олио и още продукти… записани са ми в тефтера с рецепти.
Толкова добре са вплетени и историите на другите герои из книгата. Като глътка въздух от болката, която се е настанила за постоянно в главната героиня. Избледнява мъката, защото докато човекът срещу теб разказва своята история, се загубваш в нея. Действието в романа е както в България, така и в Испания. И двете страни са постоянно преплетени. В чуждата страна се появяват забравени лица от родината, които ни връщат към спомени и случки от живота на Доротея преди.
Лягах си и благодарях, че тялото ми е уморено, но утре ще ми е приготвен следващият по-красив изгрев. Женската наивност, женската глупост или жилавост. Наречи я както намериш за най-добре. Питам се как сме създадени жените? Надяваме се, че утре ще бъде по-слънчево, че кривото ще се поизправи. Начумереното ще се развесели. Лошотията ще се отклони от пътя ни. Така и оцеляваме. Оцелява и светът. Ако жените се отказваха да вярват, земята да е изчезнала.
Жените в романа са силни, преодоляващи кризи, борещи се, защитаващи, опрощаващи, търсещи, непримирими. Ще попитате къде е мъжът на Доротея? Бащата на Невена. Там е. По-слаб, по-нерешителен, непомагащ, някак на моменти даже забравях за него, докато прелиствах страниците. И може би затова в края на романа този въпрос се завъртя в съзнанието ми:
Как ли би звучала тази история, разказана през очите на бащата?
Уж разказах толкова много, а не съм споменала нито Кирил, нито Славян, ни Лили… Не споменах и как оставих книгата за 2 дни настрана. Трябваше, толкова тъжна ми беше. Преди да седна да разкажа за нея, я отворих пак. Някой от историите се преплитаха и объркваха. Неусетно стигнах до средата. Харесва ми как пише Христина Панджаридис. Представих си как нечий смях те кара да чуеш виното да се настанява в чашите. Не знаех, че мога да мушна спомена в най-долното чекмедже на миналото. Да оприлича човек на оформяща се в момента картина – „Започваш я години наред. Изтриваш някъде, добавяш нов детайл. Изстъргваш недоволно и рисуваш пак. Пласт след пласт.“ Детайлите и пластовете в романа са много. Откриването им е удоволствие и предизвикателство. В едно вече съм сигурна – нито един човек не е ничий. Винаги има някой, който го обича и мисли за него и така го прави нечий приятел.
Романът „Ничия“ ще бъде представен на 4 юни от 19:00 в рамките на културната програма на Пролетния панаир на книгата.
