“Ние” и любовта, която спасява

Когато за първи път прочетох “Ние” (изд. „Фама“) на руснака Евгений Замятин бях… трудно ми е, невъзможно ми е да намеря точната дума. Една седмица, след като книгата ми се случи, се чувствах… (сякаш блъсната от влак – размазана – и в лошия, и в хубавия смисъл. Бях разбита на малки парчета, които бавно се съединяваха отново, но никога същите…Живеех в книгата, мислех чрез книгата, не можех да повярвам) …силно впечатлена, струва ми се, е подходящ израз. Чувствам се доста глупаво в момента, защото е безкрайно недостатъчно да се говори за този роман. Той трябва да се преживее, за да се почувства. И тъкмо затова – тъкмо затова аз…

Просто преписвам – дума по дума – поместеното днес в мислите ми.

Тази книга за мен си остава книга за любовта. И по-точно за любовта, която може да спаси, която може да даде смисъл и път. Любовта, която не се подчинява.

Замятин представя един антиутопичен свят, където утопията се е сбъднала. Хората са “непомрачени от безумието на мислите”. Те нямат имена, те са номера, които образуват многоръко съвършено тяло. Те са Ние. Благодетелят е наложил пълното щастие за сметка на свободата, което е равно на идеалната несвобода.  Премахнати са всички поводи за завист. Сборът е победил единицата. „Никой от нас не е един, а само един от.“

Всеобщата Държава строи Интеграл, космически кораб, с който ще принесе благата си на „неизвестните същества, обитаващи други планети, може би все още в свободно, диво състояние…Ако те не разберат, че им носим математически безпогрешно щастие, наш дълг е да ги принудим да бъдат щастливи. Но преди оръжието ще опитаме със слово.“

Д-503 – главният строител, пише дневник в прослава на Всеобщата Държава. Той благоговее пред оковите си. Той е безкрайно логичен и убедителен в съжденията си. Пише за превъзходството на разума. За безсмислието на романтиката и поезията. Разобличава предходната цивилизация, „когато хората са живели в свободно, т. е. неорганизирано, диво състояние.“ Всичко изглежда на пръв поглед съвършено, идеално. Щастието е победило завинаги. Докато…

Д-503 среща жена – противно различна, дразнеща, остра. Тя е загадка. Но го притегля както магнитът привлича метала, както земята привлича камъка. И извън всякаква логика, отвъд правилата, въпреки собствените си убеждения и желания, Д-503 започва да се променя.

Как?

Първо започва да сънува (тази древна психическа болест). „Аз станах стъклен. Видях вътре в себе си.“ После постепенно Ние се трансформира в Той.

Лекарят е категоричен: „Закъснели сте! Мисля, че ви се е появила душа.“

Някъде там се осъществява промяната, която не е пълна и внезапна, но е неизбежна.

След това всичко се обърква…

Идва любовта, изгарящата страст, ревността, истинското мигновено щастие, надеждата. Появяват се множество въпроси, съмнения, мечти, безумства. Случва се ЖИВОТЪТ.

„— Кой те знае… Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…“

Бунтът започва, защото сградите са прозрачни, но умовете все още са зад завеси, човекът все пак…

И накрая:

„Разбрах: всички са спасени, но за мен спасение няма, аз не искам да бъда спасен…“ А любовта вече го е освободила.

„…и от всичко остава следа – навеки.“

Ако посегнете към тази книга, бъдете търпелив читател. Отървете се от предразсъдъци за това как трябва да пише писателят.

Позволете на думите да се влеят във вас. И чувствайте.

П.П.: “Ние” съдържа още много пластове, които изискват един по задълбочен анализ. Основен е въпросът за несъстоятелността на социалния модел, който претендира да бъде краен. Тази книга е новаторска (с темите, езика и стиловите си конструкции; със смелостта и прямотата си) и е вдъхновение за творци като Джордж Оруел, Рей Бредбъри, Олдъс Хъксли. Написана е през 1920-21 г. и се превръща в класически образец на жанра антиутопия. Политиците в онези години като че ли много внимателно са чели Замятин и са се постарали да сбъднат много от пророчествата му.