Добре дошли на острова на Лъжците

Чаках „Ние, лъжците“ (изд. „Егмонт България“) от Е. Локхарт с нетърпение. Още през лятото се влюбих в красивата морска корица и наблюдавах как романът превзема читателски сърца и върхове на класации. Сигурна бях, че книгата е хубава, но изобщо не очаквах това, което се стовари върху мен. Тотален mindfuck.

Добре дошли в перфектното семейство Синклер.

„Всички в семейство Синклер са атлетични, високи и красиви. Парите ни са наследствени и гласуваме за демократите. Усмивките ни са широки, брадичките квадратни, а тенис ударите ни – агресивни.“

„Ние, лъжците“ разказва за цената на това да си перфектен. За позлатената клетка на наследственото богатство и живота под постоянната угроза, че попечителският фонд не е безкраен и че целият лукс, красивите вещи и божествените лета на частния остров могат да ти бъдат отнети. Ако си Синклер, имаш всичко. Но само докато си послушна, перфектна кукла на конци, която играе тенис и пие коктейли, която носи перли и коприна, която спортува и мечтае да умножи семейното богатство.

Добре дошли в Бийчуд, частният остров на семейство Синклер, където тримата първородни братовчеди Каданс, Мирън и Джони и приятелят им Гат прекарват всяко лято. Добре дошли в Бийчуд, където властва волята на Харис Синклер, патриархът на семейството, който раздава привилегии и отправя заплахи, остри и изненадващи като медузи, а трите му дъщери се напиват до смърт в градината.

Добре дошли в Бийчуд, където Кади се завръща през лято седемнадесет – след две години отсъствие и почти никакви спомени за лято петнайсет.

Кади знае, че трябва да открие спомените си, да разгадае намеците, мълчанието и тайните. Да намери пътя обратно към себе си и може би към Гат. Да разбере защо леля й Бес чисти като обезумяла, защо майка й ходи на пръсти край нея, а Кери обикаля острова по нощница. Защо страховитият й дядо е изгубил волята си за живот. Защо нито Джони, нито Мирън, нито Гат не ходят вече в голямата къща и не искат да й кажат какво се е случило през последните две години, защо не са отговаряли на писмата и обажданията й.

Тийн книгите често изследват мрачни и дълбоки теми като смъртта и насилието, но „Ние, лъжците“ спокойно може да се нареди до онези романи за възрастни, които толкова обичам и които задълбават в най-ужасните ни модели на поведение, изследват страсти и пориви, които потискаме, за да се представим във възможно най-добрата светлина, сипват сол в личните ни рани и се подиграват с клишетата и фалшът, които използваме, за да прикрием всичко гнило, всичко грозно, всичко нередно.

Краят е фрапиращ, болезнен и тъжен. И изненадващ. Както казах и в началото – тотален mindfuck. Започнах книгата късно през нощта и прочетох едва петдесетина страници, преди да заспя. На следващата сутрин още в съня си посягах към компютъра и отварях файла с романа преди дори да съм си отворила очите.

„Ние, лъжците“ е кратка, но жестока. Горчива, като истината. Перфектна.