Нора Робъртс изпрати кратко откровение, с което загатва на читателите откъде идва интересът ѝ към темата за призраци и къщи с духове. Това е и една основна сюжетна линия, по която ни води и в новия си роман „Наследството“ (преводач Валентина Арнаудова). Думите на авторката са предоставени на „Аз чета“ от издателство „Хермес“.
Скъпи читателю,
Когато се замисля за призраци, първо се сещам за баба ми по майчина линия. Предполагам, защото това е най-ранното преживяване с духове, което помня. Съкровището, както я наричахме, живя при нас няколко години. Ще кажа, че беше сладка, защото я обожавах, макар че това НЕ е първата дума, която ми идва на ум, когато мисля за нея.
Упорита, самоуверена, забавна, чудата, язвителна, с избухлив ирландски нрав – всички тези определения изпреварват „сладка“. Имаше пламтящо червена коса и на младини е хващала окото. Омъжвала се е пет пъти (преди да се родя аз). Точно така, пет пъти, и не е задържала нито един съпруг.
Имаше си собствени стаи в нашата къща – спалня, баня, хол с камина, кухненски бокс. Гледаше на ръка и следеше състезанията по каране на ролкови кънки.
В къщата, в която израснах, имахме огромен заден двор с много плодни дървета и зеленчукова градина, в която работехме всяко лято. Приличен по размер преден двор и една върба, която беше сякаш точно по средата между централната и страничната алея.
Баща ми мразеше това дърво. Нямам представа защо. Баба ми го обичаше. Също нямам представа защо. Той периодично заплашваше, че ще го отсече, а тя му носеше брадвата. Дървото си остана.
Една вечер, седмица или две след като Съкровището почина, баща ми се сети за това дърво. Спомням си как каза: „Е, Епс си отиде (така ѝ казваше той – нещо от комикс или анимационен филм) и утре сутринта ще отсека това проклето дърво.“
През нощта върбата беше ударена от мълния, разцепена на две и повалена на земята.
Тя просто не искаше да му направи това удоволствие.
Известно време баба остана в къщата, навивайки часовника си с кукувичка, затваряйки вратите, вероятно гледайки състезания с ролкови кънки или навъртайки се около масата в трапезарията за петъчната игра на карти. Знам, че майка ми я усещаше често и това ѝ носеше утеха. И я развеселяваше.
След това първо преживяване съм имала и други. А и живея на бойно поле от Гражданската война, така че би било странно, ако не съм преживявала. Чувала съм бойни барабани посред нощ, докато съм дундуркала ревящо бебе, както и странно почукване, когато не е имало никой вкъщи. Детски глас, викащ майка си – признавам, че това ме изплаши – от долния етаж, докато работех на горния, сама в къщата. Тогава се престраших да сляза долу и да потърся момиченцето, но аз не бях неговата майка, така че то не ми се показа.
А по стечение на обстоятелствата притежавам хотел, обитаван от духове. Сега някои от вас ще кажат: Моля те, Нора, тук вече си въобразяваш. Но аз съм сигурна. Както и персоналът на хотел „Бунсборо“, на който често се налага да спира душовете в заключени, празни стаи или да връща някоя вещ обратно, откъдето мистериозно е била преместена. Отваряне на врати, затваряне на врати, стъпки по стълбите. Много гости са имали такива срещи по време на престоя си. За щастие, нашите духове са доброжелателни. Игриви, но доброжелателни. Имаме дори котка-призрак, която често посещава гостите в стаите им. Името ѝ е Джонсън.
Веднъж годишно с няколко приятелки прекарваме една седмица в комплекс „Грийнбриър“ в Западна Вирджиния. Резервираме си отделна къща. Още с прекрачването на прага си помислих: О, добре, не сме сами тук. Всичките ми приятели, включително внукът ми Грифин, който идва с нас, са имали подобни срещи. О, мога да ви разкажа толкова истории. Затова и реших да го направя.
Когато се замислих за темата на следващата ми трилогия, в съзнанието ми изникнаха стари къщи с призрачни обитатели. Лично аз обичам къщи с духове (а и досега съм се спогаждала с тези, които се разхождат там), така че защо да не пиша точно за това?
Моята въображаема къща (или направо имение, както я наричат) се издига на брега на Мейн и главната героиня я наследява от чичо, за когото не е подозирала, че има. Не искам да навлизам в подробности и да развалям удоволствието от четенето, само ще кажа, че причините за това незнание са важни.
Това имение не само е обитавано от духове, но и носи двестагодишно проклятие. Тъй като това е включено още в пролога, не мисля, че ще издам много, ако кажа, че една жена е била убита в деня на сватбата си от зла, ревнива, луда вещица, която проклина къщата и следващите булки в рода.
Къща, обитавана от духове, проклятие, обречени булки през вековете. Е, определено съм доволна от резултата. Добавете мистерия, която главната героиня трябва да разреши, за да развали проклятието, малко романтика, не особено добронамерената вещица, която обитава мястото, и куп други духове, и ще разберете задоволството ми.
Хареса ми идеята моята рационално мислеща героиня да попадне в напълно ирационална ситуация и да открие наследството си, семейната си история, докато гради кариера като графичен дизайнер на свободна практика. А на всичкото отгоре ѝ се налага да се научи да се доверява на сърцето си.
Толкова се забавлявах, докато пишех „Наследството“, първата книга от трилогията „Прокълнатите булки“.
Надявам се, читателю, че и на теб ще ти хареса, както и всички неща, с които героинята ще се сблъска в красивото, призрачно имение на брега на Мейн.
Нора
Поръчай книгата „Населдството“ от сайта на ИК „Хермес“ или от Ozone.bg.
