Не знам доколко аз съм най-подходящият човек, който трябва да напише ревю на тази книга. Обаче я прочетох (вследствие на facebook спам, явно рекламата работи) и понеже съм с много противоречиви чувства към прочетеното, се чувствам длъжна да споделя мнението си. А и когато пиша за книгите, структурирам мислите си за тях. А вие си имайте едно на ум, когато четете.
Ще започна с корицата – страшно много я харесвам, но оригиналната намирам за много по-добра. Странно, издателството е решило да повтори идеята на оригинала, обаче в същото време е подменило някои от елементите… Сталин и бин Ладен? Какво, притеснили са се, че няма да познаем Кастро и Махмуд Ахмадинеджад ли? Малко повече доверие в Читателя, мили издатели. Оформлението на книгата е страхотно, библиографията е почти перфектна :)
А за съдържанието. А, ето момента, в който започнах да се ядосвам. Книгата е посветена на тоталитарните практики по цял свят и как тоталитаризмът се превръща в тероризъм. Страшно ми харесаха главите за отношението към жените и секса в арабското общество и как наслоената с хилядолетия омраза към пола (собственият и противоположният) се превръщат в стимул за самоубийство (или саможертва, зависи от гледната точка). Знаете ли, че има ислямистки лидери, които представят женския самоубийствен тероризъм като акт на феминизъм? Само така жената можела да изкупи грешната си природа и да стане равна на мъжа… за нея обаче няма 72 девственици, моля ви се, няма да ставаме чак толкова равни! Във книгата има ужасно много интерсни неща, много факти, които не знаех и интересни заключения и изводи.
Обаче фактите, изводите и заключенията са направени изключително едностранчиво. Много се ядосах, когато авторът започна да обяснява, как Буш бил демонизиран от левичари като Сорос, които не разбирали, че той горкият, само се борил с тероризма… И десет страници по-късно самият той започва да демонизира всичко, което не е антиислямска, антикомунистическа и антитоталитарна мисъл. Предполагам, че е нормално да изпитва ужас поне от последните две – родителите му са десиденти, които разпространяват самиздатска литература в СССР; а и не мисля, че има някои в модерното западно общество, който малко или много да не се страхува от ислямския тероризъм, на който липсва логика, но пък е изпълнен с омраза.
Това обаче не означава, че трябва да бъде лишен от своеобразното право на отговор. Добрият автор, на това са ме учили, пише дори за нещата, с които не е съгласен – и после ги оборва; премълчаването на фактите, на гледната точка на обвиняемите ме лиши от удоволствието от тази иначе прекрасна книга. Посоката е правилна, просто Глазов сякаш е спрял по средата на пътя.
