Оранжево небето, оранжево морето,
Оранжева тревата, оранжев и градът
С оранжевите майки, оранжеви дечица,
Оранжеви китари, оранжево звънят.
„Оранжевото е новото черно“ (изд. „Бард“) няма много общо с невинната детска песничка. Ще разочаровам и онези, които са си го представяли като секси версия на „Бягство от затвора“ или „Изкуплението Шоушенк“. Феновете на телевизионната адаптация на мемоара на Пайпър Кърман също по-скоро няма да намерят в книгата това, което са очаквали.
За разлика от продукцията на Netflix, изпълнена със секс, наркотици и рокендрол, в книгата липсват онези моменти, които карат затворническия живот да изглежда едва ли не бляскав. Няма я клокочещата бунтовност, няма го предизикателството, няма го всичко онова, което те кара малко да й завиждаш и малко да се страхуваш от телевизионната Пайпър. Голяма част от героите, които ни станаха толкова любими на малкия екран, се появяват само за една две страници или изобщо не съществуват.
Пайпър, която разказва за годината, прекарана в женски затвор, е много по-улегнала и зряла. В същото време – много по-обрана в разкритията си за затворническата система и ежедневие. Въпреки това книгата е страшно интересна и определено има собствен чар.
Пайпър Кърман
Никога нямам особено доверие на биографиите, особено на мемоарите – хората сме суетни създания и винаги преувеличаваме собственото си значение и роля в събитията, а и сме склонни да изкривяваме историята, за да се представим в най-добра светлина. Всеки път, когато стане дума, че е осъдена за трафик на наркотици, Пайпър настоява да се знае, че а) го е направила само веднъж, б) било е от любов и в) че всъщност престъплението й е ужасно старо, просто не са я хванали навреме. Доста лицемерно.
Но затворът не е честно място. Човек би си помислил, че е – върховенство на закона, всички са равни и прочее глупости. Всъщност затворът е един умален модел на обществото, поставено в екстремни ситуации. Пайпър сама коментира, че получава по-добро отношение от охраната и администрацията, защото е руса, бяла, с добро образование и от средната класа. Защото има адвокат, който защитава правата й. Защото говори английски и разбира какво й казват. Дискриминацията в затвора е пълна, абсолютна и повсеместна. По-страшното е, че вътре има още един, невидим затвор – с решетки от хартия, които обаче са по-ужасни от металните.
Бюрократичната машина е нелогична, ужасяваща, тромава и зла. Тя е човеконенавистна. Не просто превръща хората в поредица от цифри, но се грижи да ги смачка, да не им остави никакъв избор и да ги лиши от всякаква надежда. Почти във всяка глава авторката споделя каква невероятна късметлийка е да има приятели, роднини и годеник, които не просто я чакат да излезе от затвора, а да започне живота си отначало.
Предполагам, че Пайпър Кърман е спестила доста от преживелиците си в затвора. Но дори нещата, които споделя с приповдигнат, типично по американски енергичен, тон, могат да накарат косата ти да настръхне. Днес Пайпър e член на управителния съвет на Women’s Prison Association, чиято цел е да помогне на жени с криминално минало. Книгата й, възприемана в началото като леко и забавно четиво, едва ли не автобиографичен чиклит, в който една средностатистическа бяла жена с добро образование, работа и семейство се оказва сякаш на майтап в затвора, всъщност поставя на дневен ред много сериозни обществени и политически въпроси.
Дори не ми се мисли какво трябва да се случи у нас, за да започнем да говорим по подобни теми.
https://www.youtube.com/watch?v=njy0dFFlpAc
