Орхан Памук е роден в Истанбул през 1952 г. Той израства в голямо семейство, подобно на тези, които описва в романите „Джевдет бей и неговите синове“ и „Черна книга“. Дядо му бил богат предприемач, а баща му, с когото имал силна връзка, бил първият изпълнителен директор на турския клон на IBM.
Семейството му винаги е било прозападно ориентирано. Памук е възпитан в типичните светски ценности: либерализъм, секуларизъм, интерес към чуждите култури, и отдава успеха си като писател на факта, че имал баща, който говорел за световноизвестни писатели много повече, отколкото за паши или велики религиозни лидери.
Животът му сякаш е обвит в тайнственост, която го превръща в легенда приживе. Въпреки че не се крие, не страни от хората, той вдъхва респект с достолепност и силата на словото си. За него много може да се говори, но в моите очи той преди всичко е олицетворение на думата „писател“ – величествен, но не заслепен от себе си, отдаден изцяло на своята работа.
Какво работи писателят? Както Памук казва в речта си „Куфарът на баща ми“ при приемането на Нобеловата награда, пише, защото има вродена нужда да пише; защото не може да прави друго; защото не просто разказва истории, а ги съчинява.
Два начина да избягаш от света: да четеш и да пишеш.
На 22 години Орхан Памук решава, че ще изостави детската си мечта – рисуването; няма да стане инженер, архитект или действащ журналист, а ще се затвори и ще пише. Ще пише, докато има идеи и лична необходимост да говори на хората за това, което не осъзнават, че вече знаят.
До трийсетата си година живее с майка си в малка стаичка, задръстена с книги. Няма пари, няма работа, пише и живее като отшелник, защото няма сили да се покаже пред хората и да отговаря на безбройните им безсмислени въпроси.
Още тогава Орхан Памук осъзнава, че не талантът, а упоритостта създава добрия писател. И дълбае своя кладенец с игла в ръка.
Първите му 10 години като писател преминават в тревога за собствената му автентичност и възможността за провал, който би го отказал от писането. Преследва го чувството на заточение в периферията на литературата, на света.
От първата му книга „Джевдет бей и неговите синове“ за една година са продадени две хиляди броя, от втората „Безмълвният дом“ – шест хиляди, от третата „Бялата крепост“ – шестнайсет хиляди. Признанието, славата и огромния интерес на Запада идват с „Черна книга“ – роман, който отваря нови и нови врати към многоликата човешка същност, преплита загадки, тайни и незапомнени истории.
Международната популярност, която писателят придобива през през 90-те години на XX век., се увенчава с Нобелова награда за литература за 2006 г.
С растящата си слава Памук успява да спечели своята победа – да превърне периферията, в която се е чувствал изолиран, в свой център. Да измести фокуса на западния читател и да го омае с един самобитен глас, заявен от покрайнините, но достатъчно ясен, за да привлече вниманието. Памук се стреми да създаде особена обвързаност със своите читатели, представя си техните реакции и мисли, критикува ги, предизвиква ги, без да се отказва да търси истинската им същност:
„Душата на съвременния читател е изстинала, а аз искам да събудя огъня.“, казва сам писателят.
Животът и творческото вдъхновение на Орхан Памук са дълбоко свързани с родния му град Истанбул. Той не може да си представи да пише на друго място:
Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи това, което съм. Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул.
„Истанбул. Спомени за един град“
Музей на невинността – Истанбул (снимка: Tolga Bozoglu ©)
В паметта си и романите си писателят иска да съхрани града на своето детство с будките, продавачите на вестници, мътните улични фенери, корабите, преминаващи Босфора. Меланхолията сякаш „запечатва“ този отминал образ. Нейно необичайно проявление е уникалният проект на Памук – „Музей на невинността“. Романът за любовната обсесия, която се среща със страстта по колекционерството, получава свои физически израз – музей с експонати, чрез които пред очите ни оживява голямата любов и копнеж на Кемал към Фюсун.
Музеят се помещава в триетажна сграда от 1897 г. в истанбулския квартал Чукурджума. Подобно на 83-те глави в романа, експозицията има 83 части, в които има хиляди предмети, като се започне от билети за кино, кибритени кутии, ликьорени чашки, статуетки, фотографии. Всички те представят петдесет години от живота в Истанбул – периода от 1950 до 2000 г., и са своеобразно обяснение в любов към самия град и неговите жители.
Макар да страни от политиката, Орхан Памук смело заявява гражданската си позиция. Оценката му за някои от националните въпроси на Турция го превръща в противоречива личност сред съгражданите му.
След интервю за швейцарски вестник, в което той казва: „В Турция бяха избити милиони арменци и триста хиляди кюрди. Никой не говори за тях и мен ще ме намразят, че го правя“, става обект на жестока критика от турската преса, наречен е „предател“, а две турски професионални асоциации завеждат наказателно дело срещу него.
Романите на Орхан Памук са много различни един от друг, но можем да ги обединим около теми, които дълбоко вълнуват всеки човек – за самотата, за маргиналността и отчуждението, за паметта, за същността на изкуството, за ценността на живота и за преувеличената стойност на щастието. В неговата проза мощната традиция на западноевропейския роман се преплита с източния мироглед и философия, благодарение на което Памук е поставен наравно с гении като Милорад Павич и Умберто Еко.
Името на Орхан Памук днес се превръща в синоним на абсолютния литературен успех, съчетан с високо качество на текстовете. А ние, читатели и почитатели, можем да му пожелаем и да се надяваме да напише всички книги, които е измислил.
Прочете ревюто на Милена Златарова за романа „Странност на ума“ и пътеписа ѝ за проекта „Музей на невинността“ , както и ревюто на Александър Кръстев за „Наивният и сантименталният писател“.
Книгите на Орхан Памук можете да вземете от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q2.
