Сборникът с есета „Ороци“ на Теодора Димова (изд. „Ciela“) се появява в книжарниците малко преди Коледата на 2015 г. И сякаш в това няма нищо случайно. Защото творбата прави разрез на душата на българина, на неговото битие днес, на обществото ни и едновременно призовава към вътрешен мир и най-простичкото (и лесно?) нещо – да бъдем добри помежду си.
Не бих посегнала към сборника само заради корицата й – ненужно мрачна и безинтересна според мен. Но, слава богу, намират се и други поводи да разтворим една книга! Първо – името на авторката. Теодора Димова е една от най-ерудираните и смислено говорещи публични личности, които се появяват в телевизионния ефир днес. Гледала съм няколко нейни интервюта, чела съм и немалко от материалите й в Портал Култура, и реших, че каквото и да е написала тази мъдра жена, не бих искала да го пропусна.
Второ, заглавието! Най-малкото ти става любопитно да разбереш за какво става въпрос. Дори не би ми минало през ум да напиша думата „урок“ с „о“, дано не е признак за липса на въображение… На някого обаче му е дошло наум и това не е Теодора Димова! Повод да даде такова заглавие на произведението си е обява, нашумяла в медийното пространство, съдържаща следния текст: „Давам ороци по български език“. Дори няма да коментирам безумието, авторката го прави достатъчно добре – прочетете увода на сборника тук.
Онези от вас, които обичат кратките текстове, успяващи да предадат силно послание в максимум четири страници, ще оценят книгата. Есетата анализират най-фрапиращите случаи на насилие и агресия в обществото ни, политическите безумства, наглостта и пошлостта, придобиваща застрашителни размери, и търсят първопричината. За Теодора Димова първоизточникът на всеки сериозен проблем се крие в липсата на вяра у нас. Онази истинска вяра в ценностите, проповядвани от християнството, позабравени, позахабени, „не куул“, както се изразява самата тя.
Изображението, вдъхновило заглавието на сборника
На някои читатели връзката с религията и цитирането на библейски текстове във всички есета би се сторило твърде натрапчиво, но аз не смятам така. Всеки има своя конструкция за света, която му помага да разбира живота си, да подрежда случки, хора и събития по обясним начин, за да живее по-лесно и да намира смисъл. За Теодора Димова тази основна конструкция е Бог и аз нямам нищо против! За мен е важно, че тя осъжда „нихилизма, който все повече завладява обществото ни“, пасивната църква и разпадащите се ценности. Намирам за ценен призива й „да бъдем хора“.
Срещнах лично Теодора Димова (в компанията на Георги Господинов и Захари Карабашлиев) преди почти месец във Варна – в прохладната аула на Икономическия университет, като част от фестивала ВарнаЛит. Тази среща допълни усещането ми за есеистичния сборник „Ороци“ – чувство на спокойствие, благост, вяра, че истински важното никога няма да бъде изместено от фалшивите герои и модели, които ни се натрапват днес. Теодора Димова има какво да ни каже, лично аз съм уверена, че са останали и достатъчно хора, които ще успеят и да я чуят.
