„Осмият живот (за Брилка)“ от Нино Харатишвили (изд. „Парадокс“, превод от немски: Силвия Василева, Милен Милев, Борислав Петранов) представлява грандиозна семейна сага, могъщ епос в шест генерации, разгърнат на фона на западащата Руска империя, изгряващия и залязващ Съветски съюз и повече от сто години европейска история на „горещи“ и „студени“ войни.
В началото на ХХ в., едно грузинско семейство на фабриканти процъфтява благодарение на обвита в тайнственост рецепта за шоколад, предавана от поколение на поколение. . Тайнственост, която е оправдана: това е рецепта за душевен екстаз с привкус на прокоба.Стася и трите ѝ сестри израстват във висшите ешелони на грузинското общество. Стася мечтае за живот в Париж и балетна кариера, но на седемнайсет години се жени за белогвардейски офицер, а след Революцията е принудена заедно с двете си деца, Кити и Костя, да дири подслон при своята сестра, Кристине, в покрайнините на Тбилиси. Когато обаче Лаврентий Берия забелязва изумителната красота на Кристине и неземното ѝ излъчване, катастрофата е само въпрос на време.
В началото на ХХI в. Низа, праправнучката на Стася, забегнала в Берлин след падането на Желязната завеса и привидно скъсала със семейната обремененост, е принудена да се грижи за дванайсетгодишната си племенница, Брилка. В търсене на собствената си идентичност, тя разказва на Брилка цялата история – за Стася и мълчаливата ѝ борба с прищевките на времето, за Кристин, платила твърде висока цена за красотата си, за Кити, изгубила всичко, преди все пак да събере парчетата от живота си в Лондон, за сенките на минлото и неудовлетворените мечти. А в основата винаги е шоколадът, който възвисява и води до разруха, спасява и погубва.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Царуват времената, не царете.
(грузинска поговорка)
На моята баба, която ми подари хиляда истории и едно стихотворение.
На моя баща, който ми остави в наследство чанта, пълна с въпроси.
И на моята майка, която ми каза къде да търся отговорите.
Пролог или партитурата на забравата
2006
Всъщност тази история има много начала. Трудно мога да се реша за едно. Защото всички те създават Началото.
Тази история би могла да започне в един стар берлински апартамент – доста неатрактивно и с две голи тела в леглото. С един двайсет и седемгодишен мъж, безмилостно талантлив музикант, който тъкмо възнамерява да прахоса таланта в настроенията си, в неутолимия си копнеж за близост и в алкохол. Но историята може да започне и с едно дванайсет годишно момиче, което решава да запрати едно „не“ в лицето на света в който живее, за да търси друго начало за себе си и своята история.
Или може да се отиде много надалеч, при корените, и да се започне оттам.
Или историята да започне с всичките три начала едновременно.
Моята дванайсетгодишна племенница Брилка напуснала хотела си в Амстердам и тръгнала в посока към гарата в момента, в който Аман Барон, познат най-вече под името „Баронът“ , или също само „Барон“ ми призна, че ме обича сърцераздирателно тежко, непоносимо леко, крещящо шумно и беззвучно тихо – с някак болнава, изтощена, без илюзии и мъчително трудна любов. Тя почти нямала пари в брой, носела само малка спортна чанта и сандвич с риба тон в ръка. Искала да замине за Виена и си купила евтин уикенд билет за регионалните влакове. На рецепцията оставила ръкописна бележка, на която пишело, че тя не възнамерявала да се връща в родината си с танцовата група и че нямало смисъл да я търсим.
Точно в този момент аз си запалих цигара и получих пристъп на кашлица – отчасти заради натоварването от това, което чух, отчасти заради дима, с който се задавих. Аман, когото самата аз никога не наричах „Барона“, веднага дойде при мен, тупна ме толкова силно по гърба, че ми изкара въздуха и ме погледна неразбиращо. Макар че беше само четири години по-млад от мен, аз се чувствах по-стара със столетия, а и тъкмо бях поела по най-добрия път да се превърна в трагична фигура. Без много да бие на очи, защото междувременно бях станала майсторка на заблудата.
По лицето му разбрах, че е разочарован – както призна, не очаквал реакцията ми. Най-вече, след като ми бе предложил да отида с него на турнето му, което той смяташе да започне след две седмици.
Вън започна леко да ръми, беше юни, топла вечер с безтегловни облаци, които красяха небето като малки топчета памук.
Когато се съвзех от пристъпа и Брилка беше се качила на първия влак на своята одисея, отворих вратата на балкона и се отпуснах на дивана. Имах чувството, че се задушавам.
Живеех в чужда страна, бях преустановила контакт с повечето хора, които някога съм обичала и преди са означавали нещо за мен и бях приела мястото на гост-професор, което, от една страна осигуряваше съществуването ми, от друга обаче нямаше нищо общо с мен.
През тази вечер, в която той ми каза, че с мен искал да стане нормален, Брилка, дъщерята на мъртвата ми сестра и моя единствена племенница, пътувала към Виена, място, което тя си бе представяла образно като родина по избор, нейна лична утопия, и всичко това, заради свързаност с една мъртва жена. Във въображението си тя е превърнала в своя героиня тази мъртва жена, моята пралеля и прапралеля на Брилка. Планирала е във Виена да получи правата за песните на прапралеля си.
По следите на този призрак тя се е надявала да получи избавление и окончателен отговор на зейналата у нея празнина.
Но тогава аз не подозирах това.
След като седнах на дивана и сложих длани на лицето си, след като търках очи и избягвах погледа на Аман, толкова дълго, колкото беше възможно, разбрах, че пак ще заплача, но не сега, не в този момент, когато Брилка е гледала от прозореца на влака да преминава край нея старата нова Европа и се е усмихнала за пръв път след пристигането си на континента на равнодушието. Не знам какво е видяла при напускането на града с тези малки мостчета, какво я е накарало да се усмихне, но това вече не е важно. Важното е, че се е усмихвала.
Ще се разплача, помислих си точно в този момент. За да не го направя, се обърнах, отидох в спалнята и полегнах. Не чаках Аман дълго, тъга като неговата може да се излекува много бързо, ако се предложи лечение с тяло – най-вече, когато болният е двайсет и седемгодишен.
Сама се събудих с целувка от съня си на Спяща красавица.
А когато Аман положи главата си на корема ми, моята дванайсетгодишна племенница е напускала Нидерландия и е преминавала германската граница в купе, вонящо на бира от кутийки и самота, докато отдалечена на много стотици километри нищо не подозиращата ѝ леля инсценира любов с една двайсет и седемгодишна сянка. Тя е пресичала Германия, надявайки се, че върви напред.
След като Аман заспа, станах, отидох в банята, седнах на ръба на ваната и заплаках.
