Това е книга за времето и какво прави то с нас. История от А (за какво мечтаех и какво исках за себе си) до Б (как стигнах до това, което съм сега) – всеки от героите ни дава малка част от пъзела на порасването, на пропадането, на пътя, който ни променя… И доста често ни води до онзи момент, в който с разочарование поглеждаме навътре в себе си и се питаме „Как стигнах до тук?“.
„Жестокото присъствие на времето“ се състои от 13 глави, всяка посветена на различен герой и ситуирана в различно време. Не че няма хронология в тази книга – има и то много, но прилича на дебело, усукано въже – виждаш нишката, виждаш пресечните й точки с другите, но никога не можеш да я видиш цялата. Времето не е линия и романът няма начало, отправна точка, на която да се уповаваш. Единственият ти ориентир за четене са героите и пресечните точки на техните животи. И музиката. Музиката и времето са нещата, които обединяват историите, лепилото, което превръща отделните разкази в роман.
„Аз винаги съм щастлива… просто понякога го забравям“, казва Саша. В различните части на романа тя е работила/работи/ще работи за Бени, който е музикален продуцент/пънкар/забравено от всички музикално величие. Игън представя всеки от героите в момент на житейски избор – избор, който рано или късно ще промени живота му.
„Възможно ли е едно подобно нещо да доведе до такава голяма разлика?“ Да. Времето не е твърда материя, то се променя. То НИ променя.
„Питай ме дали ми пука“, заявяваме нахално и нехаем за времето. Какво е то, когато светът е в краката ти, когато имаш възможността да имаш всичко – зависи само от теб. Времето е безсилно, когато не ти пука за него.
Но идва моментът, в който вече сме пораснали. В който светът се е променил дотолкова, че неусетно как е започнало да ни пука. И това е моментът, в който осъзнаваме, че не сме успели да победим времето. Че ще остареем и умрем. Че нещата никога няма да са такива, каквито са сега, и че може никога да не сбъднем мечтите си. И все пак – точно мечтите ни и нещата, които правим в момента, ще предопределят живота ни.
Времето може да бъде жестоко към хората – всъщност обикновено е. Присъствието му е неумолимо и рано или късно всички жертваме нещо за него. Такива моменти са като великите паузи в рокенрола:
След този момент ни остава единствено равносметката. „Жестокото присъствие на времето, нали? Ще му позволиш ли да те изблъска?“
Ще се преврънеш ли в карикатура на всичко, което си искал да бъдеш, всичко, което е си можел да бъдеш? Времето винаги ли печели или все пак можеш, ако не да го победиш, поне да не го оставяш да спечели? Или в крайна сметка това не зависи от теб, защото винаги има някое „друго момиче, младо и ново в града“, което да започне играта отначало.
Прочетете още ревюто на Алекс за „Жестокото присъствие на времето“
