Преди няколко дни гледах „Отело“ в Театър „Българска армия“. След края на постановката с моя придружител си говорихме и моята теза беше, че сложността да се играе Шекспир в днешно време се изразява най-вече в несъстоятелността на конфликта и причинно-следствените връзки за съвременния зрител. Актьорите са оставени сами с един много красив текст (в брилянтния превод на Валери Петров), който ние разбираме, но не можем да усетим. Защото как бихме могли да съчувстваме на персонажите, да се припознаем с тях и да съпреживеем трагедията им, в чийто градеж са положени нелепи слухове – „някой бил казал“, „някой бил чул“, „някой предполагал“? Несериозно е.
Тогава събеседникът ми каза: „Добре, но човек точно така ревнува – от нищото“.
И това едно-единствено изречение придаде смисъл на изминалите два часа и половина. Всичко си дойде на мястото.
Така човек ревнува. Без причина. Саморазрушително, разяждащо, грозно.
„Отело“ е пиеса за борбата между две чувства – ревността и любовта. Но не ревността на Отело движи действието, а ревността на „верния“ му другар Яго, която с времето се е 
изродила в болна амбиция, желание да унищожава, унижава и да потъпква всичко светло. Усетил силата, която му дава умелото манипулиране с чувствата на околните, той се вижда като всемогъщ стратег.
И докато Яго (в ролята Георги Къркеланов) е олицетворение на всичко зло още от първата реплика, то Отело (изигран от Иван Радоев) бива представен в цяла емоционална палитра – доблестен и влюбен мъж, съмняващ се (наистина нямаше много вътрешна борба в защита на любимата, но все пак), звяр, луд.
Два вида любов – чистата на Дездемона (в ролята Гергана Данданова), която не допуска никакво зло в душата си и остава вярна на своя палач дори в часа на смъртта си, и слабата на Отело, която е съсечена на хиляди парчета от едно изречено на глас предположение, са изпитание на силата на волята.
Дали Отело действа от злоба, или за да защити честта си? Какво значение има, когато сцената е осеяна с трупове на невинни?
Любов, ревност, омраза – въобще всички чувства са измислени от хората, за да прикриваме и опитомяваме животинската си същност. Но какво ни остава, когато чувството бъде съблечено от натруфените си дрехи? Какво правим със страстите, които бушуват в нас? Как да говорим със собственото си его? Няколко модела на поведение ще видите в „Отело“ по Уилям Шекспир.
П.П. Умишлено не споделих мнение за играта на актьорите, за сценографията и костюмите, за комедийното в повечето сцени, защото не смятам, че мога да дам компетентна оценка. Единственото ми „оръжие“ са очите ми на най-обикновен зрител. Ако ме попитате дали ми хареса, ще ви кажа „да“, но за да разберете дали и какви емоции ще събуди постановката на ТБА у вас, ще трябва да отидете на театър.
Снимки: Театър „Българска армия“
