„Понякога истинските истории са по-необикновени и от най-големите художествени измислици, които въображението може да създаде. Има хора, чийто житейски път е толкова ярък, че сякаш изживяват сто живота в един. „Ще се видим в Париж“ (изд. „Софтпрес“) на Мишел Гейбъл е вдъхновена именно от забележителната съдба на една изключителна жена. Това е Гладис Дийкън, която по-късно става херцогиня на Марлборо.“ пише в ревюто си за романа Преслава. Представяме ви откъс от завладяващия нов роман на Мишел Гейбъл.
Седма глава
Кръчмата „Джордж енд драгън“
Банбъри, Оксфордшър, Англия
Октомври 2001 година
През годините слуховете изпращаха херцогинята в Лондон, Рим и Париж. Някои твърдяха,че са я забелязали в хотел „Сплендид“ в Кан. Известният свещеник Муние съобщава, че тя не пътешества, а се крие в едно запуснато имение в селото Чакъм, близо до Банбъри в Оксфордшър.
Свещеникът твърди, че посещава старата си приятелка веднъж годишно, на Коледа. Ако се опита да ѝ ходи на гости по-често, Гладис го прогонва, като стреля с пистолет, насъсква срещу него ято злобни гъски или се подава през прозореца и излива върху главата му кофа студена вода.
Светът винаги се е отнасял скептично към информацията на Муние за „Грейндж“, но авторът неизменно е намирал всеобщите съмнения за много странни. Става въпрос за човек, отдаден на религията, известен като le confesseur des duchesses, изповедник на херцогинята. Той, разбира се, знаеше какво говори. Когато открих неговите петдесет и седем cahiers de moleskine[1] в Diocese de Paris[2], намерих доказателствата, които търсех.Дж. Каспър Огастин Сетън,
„Изчезналата херцогиня. Биография“
– Не е било особено обещаващо посрещане – заяви Гас и допи сайдера си. – Да се изправиш срещу стогодишни голи женски гърди. И пистолет.
Ани се опита да не се изчерви.
Част от нея искаше да се скара на това мръсно старче, че говори за цици, но друга част се кикотеше като тринайсетгодишен хлапак. Понякога се чувстваше старомодна и безнадеждно инфантилна, сякаш е родена през 1879 или през 1979 година. Може би така става, когато човек израсне във ферма и е отгледан от някой като Лоръл, която бе възможно най-несветската личност. Цяло чудо бе, че Ерик откри нещо общо с нея.
– Обидих ли те? – попита Гас. – Извинявай. Държа се като истински глупак. Това е от възрастта. Макар че не знам какво извинение съм намирал по-рано.
Той започна да се върти неспокойно на мястото си, а Ани имаше чувството, че чува как кокалите му проскърцват.
– Ни най-малко! – изчурулика тя. – И честно казано, бях възмутена повече от пистолета. Предполагам, че това е била тя? Херцогинята? Не се обиждай, но колко страшна би могла да бъде? Трябва да е била на колко, на деветдесет години, когато Пру е отговорила на обявата във вестника?
– На деветдесет и една. За съжаление, мила, все още не сме установили самоличността на тази крещяща харпия. Била е жената, за която се носели слухове, че е херцогинята, но остава да разберем дали наистина е била тя.
– Какво означава „остава да разберем“? Нали си чел книгата?
– Да. Преди доста време, но съм я чел.
– Виж, знам, че играем на догадки, без издаване на сюжета и така нататък. Но, нека бъдем честни, вече знаем, че това е била херцогинята.
Тя обърна книгата към Гас.
– Прочети тази част – каза тя и прокара пръст по думите. – „Сред намерените записки“. Започни оттук.
Сред намерените записки в тетрадките на абат Муние имаше и подробни описания на посещенията му в „Грейндж“. В дневника му бе открита и касова бележка от „Роял Оук“, кръчма, намираща се недалече от „Грейндж“.
Колкото и да е странно, малко бяха хората, които вярваха на твърденията на абата приживе, а още по-малко след смъртта му. Вероятно повечето мислеха, че той не е нищо повече от безскрупулен използвач, живеещ на гърба на богатите и известните.
Освен това какво би могла да прави херцогинята на Марлборо, тази знаменита светска личност, в дупката, която той описва? За бога, та тя бе живяла в „Бленъм“, красивите ѝ сини очи бяха изрисувани на тавана в галерията с колоните, а по пътеките на парка имаше статуи на сфинксове с нейното лице.
В „Бленъм“ тя посрещаше величия като крал Джордж и кралица Мери, ако сте почитатели на кралските особи, Дъглас Феърбанкс и Мери Пикфорд[3], ако се интересувате повече от кино. Как би могла Гладис Дийкън да остави цялото това великолепие и да заживее сама? Единственият ѝ посетител да е някакъв стар свещеник, а компания да ѝ правят огромен брой непрекъснато размножаващи се шпаньоли?
Ани затвори книгата.
– В най-общи линии този свещеник на звездите потвърждава, че херцогинята е живяла там – заяви тя. – И авторът е съгласен с него. В какво тогава се състои голямата мистерия?
– Ами да, ако не можеш да имаш доверие на един писател, тогава на кого да вярваш? – попита Гас и в сивите му очи заигра закачливо пламъче. – Писателите изобщо не са известни с това, че разказват небивалици и си измислят истории.
– Каните се да проточите историята, така ли? – каза тя и се усмихна в отговор.
– Какво ни разкриват тези параграфи? – попита той. – Един възрастен мъж твърди, че се среща с нея веднъж в годината – на Коледа. Много странен избор на ден, като се има предвид, че херцогинята мразела този празник. А авторът? – изсумтя Гас. – Ще ти дам един съвет, нещо, което би трябвало да си научила още в началното училище. Не вярвай на всичко, което четеш.
– Това е самата истина – измърмори Ани и се сети за Лоръл и твърденията ѝ за значимостта на тази книга, или по-скоро липсата на такава. – Да се върнем към жената в „Грейндж“. Луда ли е била? Малоумна? Агресивна? Или и трите?
– И трите, част от тях или нито едното – отвърна Гас. – Зависи кого ще попиташ. Ако се разхождаш гол и размахваш пистолет, надали ще те мислят за съвсем нормален. От друга страна, някои смятаха, че това е уловка, че се е правила на луда, за да държи хората далеч от себе си.
– Със същата цел е използвала и злобните гъски.
– Да. Или силния препарат против бурени, с който е изписвала „Майната ви“ на поляната пред къщата си.
– Имала е причина, но тази жена, ако наистина е била „херцогинята“… – Ани вдигна поглед нагоре и направи кавички с ръце.
– Нека я наричаме госпожа Спенсър. Тя самата би предпочела така.
– Изглежда, госпожа Спенсър е била невероятен образ. Може би дори се е държала като… как да се изразя любезно…
– Като кучка? – подсказа ѝ Гас и ѝ намигна. – Ще трябва да се научиш да контролираш това изчервяване, ако възнамеряваш да стоиш по кръчмите с такива като мен. Но си права. И госпожа Спенсър, и херцогинята са описвани с помощта на не особено ласкателни думи като „социопат“, „разрушителна“ и „кръвожадна“. Разбира се, Пру, нашата американска помощничка, не е имала никаква представа.
– Човек трябва да изпитва състрадание към старицата – обади се Ани. – Живяла е сама в продължение на десетилетия. При това положение всеки би се побъркал. Защо семейството е чакало толкова дълго, преди да наеме някого?
– Госпожа Спенсър не е искала никой друг да живее в имението „Грейндж“. През годините племенницата ѝ Едит се е опитвала да се намеси десетки пъти, била дала обет пред майка си, че ще се грижи за своята леля. Но старата жена, която гонела свещениците от дома си с пистолет и студена вода, използвала съвсем не толкова приятни тактики спрямо обикновените хора.
– „Майната ви“, изписано на ливадата – предположи Ани.
– Точно така. А също и лъкове с отровни стрели. За съжаление, с времето поведението на госпожа Спенсър ставало все по-безотговорно. Може би старческа сенилност я обземала все повече или пък страдала от липса на внимание. Каквато и да е била причината, оплакванията срещу нея зачестили. Хората започнали да звънят на роднините ѝ отвъд Океана. Семейството не можело повече да пренебрегва това положение.
– Трябвало е да се направи нещо – намеси се Ани. – И въпреки това фактът, че на деветдесет и няколко години е живеела без чужда помощ, сам по себе си е забележителен.
– Ако наистина е живеела без чужда помощ – възрази Гас. – Защото, разбира се, не трябва да забравяме Том.
– Том? Кой, за бога, е Том? – Ани отвори книгата и започна да прелиства страниците. – Тук не виждам да е споменат никакъв Том. Мислех, че е живеела сама.
– Може би да, може би не. Томас е поляк, напуснал родината си. Живеел е при госпожа Спенсър от 1951 година, или поне така твърди мълвата. Нещо като момче за всичко, казваше тя. Единственият верен мъж в целия ѝ нещастен живот.
– И какво е станало с него?
– Никой не знае. Жив ли е? Или мъртъв? И на първо място, съществувал ли е такъв човек изобщо? Защото, въпреки че жителите на града бяха чували името му и приемаха за верни слуховете за неговото съществуване, никой не съобщава да го е виждал след 1955 година, а в момента на пристигането на Пру, той би трябвало да е живял в „Грейндж“ вече повече от двайсет години.
– Някой спомня ли си изобщо някога да го е виждал?
– Малко хора – отвърна Гас и сви рамене. – В началото на петдесетте. След това – нищо. Макар че госпожа Спенсър често говореше за него. Крещеше на потенциалните си посетители: „Внимавай, Том ще те хване!“ или „Не приближавай до плевнята, Том е там!“. Том почти винаги беше „в плевнята“. Странно място за човек, зает с поддръжката на такова западнало имение.
– А защо никой не е проверил? – попита Ани. – Да се промъкне и да провери.
Гас отметна глава назад и се разсмя, смехът му бе нисък и дълбок. Тя усети как лицето ѝ се изчервява и пламва.
– Това ми изглежда най-простото решение – изсумтя. – Не знам защо ти се струва толкова смешно.
– Разбира се, много е просто, ако не ти пука дали ще получиш някой куршум в задника.
– Но имението е голямо, нали така? Защо никой не се е опитал да го наблюдава тайно? Да види какво става там.
– Брилянтна идея. Така де, като оставим настрана гореспоменатия куршум, бодливата тел, дивите глигани, няколко копия с отровни върхове, както и десетина други опасности. Като изключим всичко това, планът е безотказен.
– Разбирам, имението е било недостъпно.
– В по-голямата си част. Освен това всички се безпокояха в какво състояние ще заварят онзи Том, след като е прекарал в плевнята повече от двайсет години.
– Какво са си представяли? – попита Ани. – Труп? Или жив човек, приличащ на скелет, окован за стената?
– И двете.
– Предполагам, Пру не е знаела за него. Както и за която и да е от другите опасности.
– Не, не знаеше – съгласи се Гас. – Ето защо Едит-младша се спря на тази крехка млада американка. Преди това се опитала да наеме половин дузина сериозни, улегнали английски прислужници, но те всички заподозрели за какво става въпрос и отказали работата. Всъщност семейството извади късмет. Пру нямаше никакъв опит, но се оказа най-подходящият човек.
[1] Cahiers de moleskine (фр.) – бележници тип „Молескин“. Името „Молескин“, с което стават известни изчистените черни тефтери, е заимствано от романа на Брус Чатуин „Песенните пътища“ (1987). Днес те са сред най-разпознаваемите продукти на италианската компания, която превръща „Молескин“ в търговска марка. – б. р.
[2] Diocеse (фр.) – епархия – б. пр.
[3] Една от най-известните актьорски двойки в Холивуд през 20-те години на XX век. – б. р.
