Най-трудно се пише за онези неща, които са близки до сърцето. Да оголиш чувствата си на показ, може да ти навлече куп неприятни коментари и необходимост да защитаваш убежденията си. От друга страна, тъкмо споделянето на мисли и чувства с останалите ни кара да се развиваме, да общуваме и да се чувстваме част от цялото с неговите хубави или неприятни страни.
Признавам, отдавна не съм писала за книгите за възрастни, които чета, защото все повече опитвам да опазя най-съкровените си мисли и чувства за най-близките. Но просто не можах да се сдържа да разкажа за книгата на Мартин Попов – „Отплаване: фантастичното пътешествие на Whitesnake“ (изд. „Ciela“). Защото музиката е толкова важна част от живота, че трябва да бъде споделяна.
Преди да разкажа впечатленията си, моля меломаните или да не четат повече, или да не ме съдят прекалено строго. Аз съм редови ценител на музиката – почти никога не дълбая в историята на изпълнителите, не мога да цитирам годините на излизане на албумите и в никакъв случай не се задълбавам в тоналности, китарни рифове или постпродукция. Като музикален лаик просто се наслаждавам на онова, което ме кара да се вълнувам: да се усмихвам, да плача и да се наслаждавам на факта, че имам възможност да си живея живота.
Книгата „Отплаване: фантастичното пътешествие на Whitesnake“ дойде в България като подарък за феновете на Дейвид Ковърдейл и компания близо месец преди концерта им в София. Тя е написана от канадския журналист от руски произход Мартин Попов, който си поставя амбициозната цел да вкара „Whitesnake в учебниците по рок история с нужните детайли“. И успява, проследявайки подробно пътя на групата от появата на първите албуми до излизането на Slip Of The Tongue през 1989 г. Своите журналистически проучвания авторът прави чрез интервюта с хора, които през годините са част от приказката, наречена Whitesnake: членове на групата като Мики Мууди, Бърни Марсдън, Нийл Мъри, Иън Пейс; продуценти, A&R корифея Джон Калоднър и дори със самия Дейвид Ковърдейл. Подробният преглед на материали на други авторитетни музикални журналисти допълва богатия материал, който Попов събира и му дават различните гледни точки за ключови в развитието на Whitesnake моменти.
В първата глава авторът обръща специално внимание на периода на Ковърдейл като певец в Deep Purple. Подробно е описано както приемането му в редиците на титаните, така и някои комични моменти:
От мениджмънта на „Пърпъл“ поискаха първо да изпатя моя снимка, което ми се стори малко тъпо, разказва Дейвид пред „Мюзик Експрес“ през 1977 г. – Чудех се защо ще преценяват таланта на един човек по това как изглежда. Взех една снимка от майка ми. На нея бях в униформа на бой скаут.
Не е пропуснато и неговото съперничество/приятелство с Глен Хюз, което се заражда в редиците на Deep Purple. В следващите глави авторът подробно изследва създаването на групата Whitesnake и лутанията на членовете в търсенето на онова неповторимо звучене, което отличава една банда от друга. Смесицата на стилове, трудностите при запис, постпродуциране и разпространение – всички те са описани по един много любопитен начин. И сякаш единственото безпроблемно нещо от ранния период на групата е писането на песни и текстове.
„Всъщност творческият процес в „Уайтснейк“ е много по-отворен. Под шапката на „Уайтснейк“ можем да композираме всичко: соул, R&B, блус, рокендрол. Докато с „Пърпъл“ творческата ми роля ужасно се смаляваше, защото там беше само хард рок и хеви метъл. Нямаше как това да бъде променено, защото хората, които купуваха албуми на „Пърпъл“, търсеха конкретен тип музика. За мен като творец, това беше обезсърчаващо, докато с „Уайтснейк“ можем да правим каквото си поискаме, мамка му.“ – разказва Дейвид.
Предизвикателните, често мачовски текстове и кофите първичен сексапил, които пръска Ковърдейл, понякога печелят на бандата врагове сред журналистите, приемащи твърде буквално песните. Но безспорно членовете на Whitesnake искрено се забавляват в това, което правят. А и комичните ситуации не липсват, както си спомня Иън Пейс:
„…Аз не загрявах какво е толкова смешно, докато Бърни не ми посочи Дейвид. Той се раздаваше отпред на сцената, правеше всички онези прекрасни фигури с таза си, използваше стойката на микрофона като продължение на персонажа си, изобщо изнасяше целия си репертоар. А като погледнах публиката, видях, че на първите петнадесетина реда има само момчета, пубери. Не се виждаше една мацка…“
Мартин Попов е описал подробно както работата по отделните албуми, така и подмяната на членове от екипа. Всеки, докоснал се до Whitesnake, оставя своя отпечатък в характерното звучене на бандата, а смените, понякога болезнени, помагат на групата да извърви дългия път от сцените в родната Великобритания, Гермния и Япония до стадионния рок, характерен за САЩ . Интересно ми бе да науча как са се появили някои от най-емблематичните парчета и кой е допринесъл за тяхното съществуване. А любопитните факти и 12-те страници с цветни фотографии допълнително превръщат пътешествието по стъпките на Ковърдейл и компания в истинско удоволствие. Разбира се, не е пропусната и връзката на Дейвид Ковърдейл с Тоуни Китейън, която често е обвинявана, че е „нещо като Йоко Оно за „Уайтснейк“.
В епилога на книгата авторът прави бърз преглед на развитието на групата, проследявайки какво се случва в състава, как промените на поколенията влияят върху Whitesnake, както и какво се случва с издадените албуми след Slip of the Tongue. Чрез този кратък преглед читателят ще стане свидетел на края на една ера, в която разточителността в клиповете на бандата (подвластна на хеър метъл стила от 80-те) постепенно бива изместена от „прашасалия“ вид в клиповете на групи като Nirvana.
Всеобхватното изследване на Мартин Попов предлага различни гледни точки, през които образът на Дейвид Ковърдейл като лидер на групата се оформя и развива. Докато плава с кораба на Whitesnake в света на рок-музиката, читателят ще срещне и препратки към групи, повлияли по един или друг начин творчеството на бялата змия. Аз лично с радост проследих творческите отношения на Дейвид с Джон Лорд, Иън Пейс, Кози Пауъл, Джон Сайкс, Стив Вай. И, признавам, изобщо не подозирах, че във втория албум – Northwinds (1978) – бек-вокали в парчето Keep On Giving Me Love са Рони Джеймс Дио и съпругата му Уенди.
Смятам, че с книгата „Отплаване: фантастичното пътешествие на Whitesnake“ авторът Мартин Попов е успял да изпълни първоначалната си цел – да улови най-важните моменти в историята на една от обичаните рок групи, за да могат бъдещите поколения да се учат от безценния им опит. Стегнато поднесената информация разглежда изчерпателно поставените от автора цели, но същевременно не задълбава в подробности, способни да отегчат по-нетърпеливите. Книгата ми се струва подходяща както за онези, които знаят какво значи „страна Б“, така и за по-младото поколение, което неизменно преминава през любимите музикални класики на своите родители. И макар светът да се променя, а музикалните вкусове на младите да са поели в нова поп/рап посока, все ми се струва, че безспорният талант на Дейвид Ковърдейл ще вълнува още много любители на добрия рок.
П.С. Единствено ми се искаше имената на групите да не бяха преведени на български – това през цялото време ми бе доста странно, но на фона на всичко останало, май няма толкова голямо значение.
