„В живота на всеки има история, която се явява повратна точка, макар малцина да си дават сметка за това.“
Париж е мечтана дестинация за мнозина и сигурно това не е случайно. Може би това е не само град, а по-скоро магия, диагноза, символ – на любовта и още нещо… Хубаво е, че с помощта на автора Никола Баро всеки има възможност да надникне в обаянието, което се крие зад името на този град. Младият и симпатичен френски писател вече е познат на българските читатели със своите романи „Една женска усмивка“, „Една вечер в Париж“ и „Жената на моя живот“, ала за мен този автор доскоро бе неизвестен.
„Париж винаги си заслужава“ (изд. „Enthusiast“) е първият роман на французина, към който посягам. Бях съблазнена от нежната корица и от историята, която знаех, че се крие между страниците. Пък и да си призная, Париж винаги ме е привличал… :)
Розали Лоран е на 28 години, обожава синия цвят и да рисува. Баща й е починал, а майка й Катрин далеч не одобрява дъщеря й да бъде художничка, защото „рисуването къща не храни“. Според Катрин дъщеря й трябва да се заеме с нещо по-разумно от рисуването и Розали решава да последва съвета на майка си, но по свой начин. Това, което момичето разбира под „разумно“, е да отвори собствена книжарница, където да продава пощенски картички, ръчно рисувани от нея. Кръщава я „Луна Луна“.
Обвързана с човек, който далеч не е подходящ за нея, дните й минават в услуга на другите, които тя радва със своите картички с пожелания. За жалост, нейните собствени тайни копнежи остават неизпълнени. Всяка година, на рождения си ден, Розали има таен ритуал – хвърля от Айфеловата кула своя бутикова картичка с написано на нея желание, но до днес нито едно от тези желания не се е сбъднало. Ала много скоро Розали ще се убеди, че „животът често е непредсказуем и сложен, но накрая по учудващ начин всичко си идва на мястото“.
Един ден в книжарницата нахлува възрастен господин, който без да иска бута статива с картички. Оказва се, че това е прочутият автор на детски книжки Макс Марше. Писателят е дошъл да й предложи работа. Той я кани да илюстрира новата му творба – „Синият тигър“. Розали се съгласява на часа. Когато детската книжка излиза на бял свят, тя бързо се харесва на всички и заслужено заема почетното място на витрината в книжарницата на Розали.
Не след дълго Розали сякаш има дежавю – непознат човек влиза в книжарницата, бутайки статива с картички. Мъжът изглежда симпатичен, но е ядосан и твърди упорито, че историята за Синия тигър е негова. От тук нататък Баро разказва плавно, неангажиращо и увлекателно за любов и копнеж, убеждавайки ни галантно, като истински добре възпитан французин, че Париж си заслужава.
Париж винаги си заслужава, беше казала майка му. Независимо дали си щастлив, или нещастен, дали си влюбен, или не си. Ако си нещастен или не си влюбен, Париж определено си заслужава.
„Париж винаги си заслужава“ ме грабна още от самото начало с идеята на Розали за нейните пощенски картички. Самата аз и до днес пазя всички малки и големи картички, които съм получавала по най-различен повод; както картички от местата, на които съм била, така и десетките писма, които разменях с приятелки преди години. Но най-вече пазя спомена за радостта, щом отварях пощата и виждах поредния ръчно надписан плик, защото наистина „има дни, в които всичко е така перфектно, че дори пощенската кутия се пълни само с хубави неща“. Може би именно този момент от сюжета ме „закачи“ трайно за историята в книгата, като катинарче, закачено от влюбена двойка на Моста на изкуствата в Париж.
Представяйки си малката уютна книжарничка – там, на парижката улица „Драгон“ – пълна с подаръчни опаковки, пликове за писма, калеми и красиви картички за специални поводи, честно казано, леко завидях на Розали. :) Ако някой ден и аз имам такова място, то си го представям да изглежда точно така, както Баро го е описал.
Няма да разкривам повече относно тайнствената мистерия, която Баро забърква около детската приказка за Синия тигър и ожесточения спор за истинския й автор. Ще кажа само, че макар за момент да предвидих финала, това ни най-малко не намали удоволствието ми от „Париж винаги си заслужава“. Книгата се чете леко, небрежно, бързо и приятно, а историята вътре е не само за онзи Париж, който безспорно винаги си заслужава, а и за онази любов, която често идва, когато най-малко я очакваме, за да преобърне света ни.
И може би тук е мястото да добавя още един цитат от тази хубава книга.
Не е зле от време на време да гледаш на нещата в тяхната цялост – каза синият тигър. – А това става най-добре от горе. Или от далече. Едва когато видиш цялата картина, разбираш колко е свързано всичко.
Мисля, че книгата на Баро би докоснала много хора и би се харесала предимно на жените, които вярват в истинската любов и още я чакат, както и онези, които знаят какво значи тя, но по една или друга причина са я изгубили. Едно нещо обаче не трябва да губим – копнежа, защото „човек трябва да вярва в това, за което мечтае“…
