Според в. Le Monde, ако искаш да прочетеш само един роман от Модиано, трябва да е „Дора Брюдер“ (изд. „Колибри“). Попаднах точно на тази книга като първо запознанство с тазгодишния Нобелов лауреат за литература. Историята започва от стар брой на вестник от 1941 г. с обява за издирване на изчезнала млада еврейка. Адресът на семейството на момичето предизвиква верига от спомени и асоциации, които подтикват писателя да тръгне по нишката на нейното отсъствие с помощта на официални документи и сведения. Те се преплитат с картини от собственото му минало и миналото на баща му, който през онези години също се е укривал в Париж.
Модиано е пестелив на думи, описания, истории. Стъпките му по следите на миналото са тихи и самотни. Емоциите са скрити под покривалото на меланхолията. Като верен страж на спомена, той трябва да съхрани онзи, военния Париж – на окупацията, на страха, на унижението. Чувството е подобно на това да разгръщаш албум със стари пожълтели снимки – не познаваш хората, можеш само да гадаеш за сюжетите зад фотографиите, но независимо от това, чувстваш някаква близост с тях.
Две жени със звездите на Давид по време на нацистката окупация – Париж, 1942
Съдбата на Дора Брюдер символизира анонимността на злото – имена на хора, които ще останат завинаги непознати; списъци, съставени от чиновници; жертви, заловени и поругавани от неизвестни служители на режима. Писателят извиква образа й от забравата, сякаш чрез него би могъл да съживи и останалите, да върне живота им в паметта. Той броди едновременно в съвременния Париж и в Париж от времето на баща му, защото ако умрат спомените, ще умре и миналото.
„Имам чувството, че съм единственият, който прави връзка между Париж от онези времена и днешния, че само аз си спомням всичките тези подробности. Понякога нишката изтънява и сякаш всеки момент ще се скъса, други вечери градът от миналото затрептява със смътните очертания на дневната.“
Небходима е специфична нагласа, за да оцениш Модиано. Писането му е толкова скромно и пестеливо, че може да го помислиш за твърде обикновен. Но скоро започваш да забелязваш сенките на парижките улици, омачканите страници на документите, звуците, имената… като проявяване на негатив. Книгите трябва да говорят за онова, което историята премълчава.
Не зная дали ще посегна към следваща книга на Модиано. Неговата съзерцателна археология на миналото ми се стори прекалено умозрителна, дестилирана. Представям си автора като благ, леко меланхоличен старец, който е разпръснал на масата пред себе си парченца спомени като части от пъзел и ги пренарежда – пренарежда какво е можело да бъде. Какво би било. Въпроси, зададени през рамо, чиито отговори идват като ехо от собствения ти глас. И все пак има нужда от такива спирки, на които да помълчиш, за да оставиш имената да проговорят в теб.
Мемориал от думи.
За „Дора Брюдер“ писаха още Книжен Петър, На по книга, две, Книжка с мишка, Библиотеката.
