Все съм си мислела, че пътуването към себе си е белязано от самота – тихи часове, в които единствената ти компания е вътрешният ти глас, истинският ти глас, неразмит от шума и суетата на света, непречупен от други вихрещи се мнения, оценки и присъствия. Не съм грешала напълно – истината те усамотява. Но пътят към нея е осеян с души, тела, сърца и немалко чужди истини, които трябва да прозреш, преди да заслужиш своя собствена.
Планирах „Пътуване към себе си“ (изд. „Хермес“) да е първият ми роман на Блага Димитрова. В крайна сметка се случи да е последният (макар че в мен остава надеждата скоро да видим преиздадена и „Лице“). Съветът на близка моя приятелка бе да започна с „Отклонение“ и после да подходя предпазливо към „Лавина“. Историята за една неосъществена любов не беше моята. Тази на групата алпинисти обаче ме връхлетя подобно на природното бедствие, което помете съдбите им. Всеки път, когато попадна на подобна книга, ми иде да заподскачам от радост или да целуна някого. Обичам безгрижното четене за удоволствие, но просто обожавам миговете, в които откривам истински проникновен и животоосмислящ роман, след който вярвам като луда, че литературата ще спаси света.
„Пътуване към себе си“, разбира се, е по-различна. Не спасява цели светове, а само теб самият.
Двадесетгодишната героиня Райна Стаматова прекарва две безценни години от младостта си насред суровите чукари на Родопите. Дните й минават в катерене по стоманените скелети на строежите, съзерцаване на чудноватите й другари и безкрайни размисли за обстоятелствата, които са я довели на това неприветливо място. Заточението й обаче е доброволно и си има цел – изкупването на една наследена вина, заличаването на срамно семейно клеймо, което във времена на комунизъм съсипва животи и възпрепятства осъществяването на всякакви младежки стремежи.
В сърцето на планината героинята извървява своя път – понякога е невинно момиче, което се лута по него, губи се и не знае накъде отива, друг път е смела млада жена, целеустремена и независима. Едно нещо обаче никога не й липсва – мъдрост да осмисли преживяванията си и да извлече от тях безценната есенция на житейския урок. Влюбването, ревността, разбитото сърце и всички съпровождащи ги бури по принцип са богата мина за житейски уроци, но „Пътуване към себе си“ не е любовен роман. Ако съществуваше жанр „човешки роман“, бих го причислила към нея – история за създание, което се мъчи да бъде човек.
Пътуването също така се нарежда в класацията ми за романи с най-точно пресъздаване на специфичния начин, по който една жена преживява света. Да разбереш, че нещо ти се е случило, чак след като го 
прочетеш описано от някой друг… това е умение, което споделят всичките ми любими автори. Един от личните ми критерии за качествата на историите е честотата на моментите, в които ми е физически невъзможно да продължа с четенето и съм едва ли не длъжна да вдигна очи от страниците, да се взра в някоя произволна точка и да оставя току що прочетеното да се смеси с кръвта във вените ми.
И въпреки всичките емоции, не мога да пренебрегна факта, че „Пътуване към себе си“ е трудна книга. Огромният, непрекъснат философски масив и обширните абзаци, които те потапят от главата до петите в размислите и страстите на героинята, могат както да те омагьосат, така и да ти дотегнат. Пищният, неповторим език, с който като че само Блага Димитрова може да си служи по подобен начин, едновременно омайва и изморява. Всеки път, когато вземах книгата в ръце, имах чувството, че поемам на поход през текста. Красотата на някои участъци ме караше да изгубя представа за времето, други просто прекосявах с известно нетърпение. През цялото време обаче не преставах да бъда в очакване на вълните от най-чиста искреност и концентрирана мъдрост, които Блага Димитрова майсторски извайва. Разпенени с такова умение, че дългото и бавно четене да си струва дори само заради един единствен абзац.
Чувала съм, че „Пътуване към себе си“ е един от онези романи, които можеш да усетиш най-добре в точно определен период от живота си. Казват, че трябва да си на двайсет-двайсет и малко, за да ти хареса. Вероятно съм късметлийка, че историята ме срещна точно в уречената възраст. На свой ред бих препоръчала романа на всеки читател, прекрачващ тази деликатна граница. В него има безценни моменти, които просто ти се иска да издълбаеш някъде вътре в себе си, сякаш присъствието им може да те защити от атаките срещу личността ти, които тепърва предстоят.
И все пак… има ли конкретен момент, в който се превръщаш в човек? Можеш ли да посочиш датата, на която от заключен в ежедневието призрак си добил плът и кръв? Защото именно това е сърцето на романа, а и донякъде на цялото творчество на Блага Димитрова – човечността. Силата, която те изтръгва от баналността и благодарение на която най-сетне разбираш кой си и за какво се бориш.
Нетипично за себе си, ще завърша с цитат, който може да синтезира книгата по-добре от хилядата думи на това ревю.
Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит – всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.
