На 52 години Павел Хюле е един от най-известните и превеждани съвременни полски писатели. Работи като журналист, а в предварителния разговор споделя, че е бил за известно време директор на телевизията в родния си град Гданск, но бързо се е отказал от това поприще. Само няколко минути преди представянето на българското издание на книгата му „Мерцедес-Бенц. Из писмата до Храбал“ той отдели време да разкаже за проблемите в книгата и най-вече за нещата извън нея.
Нека започнем малко отдалеко. Имате ли проблеми в Полша с младите шофьори?
– О, това е ужасен проблем. Защото младите шофьори правят много катастрофи, особено след като са били на дискотека. И политиците постоянно обмислят нови закони, за да се създадат добри школи за младите курсисти. Това обаче се повтаря през последните 15 години и нищо не се променя в тази насока.
А може ли един журналист по някакъв начин да промени това, като пише поредица от статии по темата или дори цял роман?
– По принцип имаме много дискусии и публикации за този социален проблем – младите шофьори, защото те наистина са един социален проблем. Но книга за това, литературно издание… по-скоро не. А и моята книга не е за това. Тя е за нещо съвсем различно – за моето семейство, за моите проблеми преди да взема книжка, въобще, за цял един период от моя живот.
Лесно ли е да бъдеш журналист и писател в едно и също време?
– Аз нямах особен избор. Трябва да си плащам социалните осигуровки, трябва и да правя нещо друго освен литературата, затова съм и журналист.
Но от тази гледна точка, може би има две нива на моята душа, що се отнаса до работата. Да си журналист означава да работиш бързо, а е и доста нервно. За да си писател, трябва да имаш повече време за думите, да описваш нещата. Но много писатели са били журналисти – да вземем Хемингуей. Наистина много. Е, може би само Томас Ман не е бил принуден. Но жена му е била доста богата, така че не е имало нужда Ман да работи.
И като си говорим за бързина, колко време Ви отне написването на „Мерцедес-Бенц“?
– Три месеца. Доста бързо, но е нормално за мен. Преди да започна да пиша работех като университетски препорадавател и там трябваше да се боря с времеот. Сега например започнах да пиша нов роман, който обмислям вече 20 години.
Защо говори толкова много героят във Вашата книга?
– О, това е един похват, използван от Храбал (Бохумил Храбал, чешки писател – б.р.). През 60-те години той пише своята разказ „Вечерни уроци по кормуване“, където обяснява как му е било трудно да кара в началото и е искал да омилостиви своя инструктор, да го направи малко по-приятелски настроен. Затова започнал да му разказва интересни истории.
Аз също имах такъв момент от своя живот – моята преподавателка госпожица Цивле ми беше постоянно ядосана, защото правех много грешки. Постоянно ме гледаше със сърдит поглед и аз й казвах: „Добре, но трябва да знаете, че когато баба ми Мария е започвала своите шофьорски курсове…“. И така в онзи един момент аз сякаш купих нейната душа. Защото с всеки следващ урок тя очакваше нова и нова история. И беше много щастлива, защото имаше курсист като мен, който да и разказва смешни истории от миналите времана на Полша.
В книгата се разказва за една стара Европа преди Втората световна война. Колко големи са разликите между държавите тогава и сега?
– О, разликите са наистина големи. Полша например е една напълно различна държава. Първо, сега сме напълно различно общество. Много промени се случиха по време на комунистическия режим, а и да не забравяме, че 3 милиона полски евреи са избити по време на Втората световна война.
Разбира се, историята на моето семейство е много важна за мен като писател. Не става въпрос за митологията за прекрасната Полша отпреди Втората световна война, онази прекрасна Полша. E, има малко сантименти, малко deja-vu.
Но винаги трябва да се вглеждаш в миналото си, за да знаеш кой си сега. И чувствам, че нашите общества в Централна и Източна Европа имат един и същи проблем – за корените и миналото. Затова тази книга е вариант на мисленето за нашите истории.
Ние в България имаме проблем с Комунизма, с осмислянето му и въобще с говоренето за Комунизма като част от миналото ни. Има ли полското общество подобен проблем?
Ние имаме същия този проблем. Този сериозен проблем с тайните агенти, играещи политически игри. И мисля, че най-доброто решение бе взето от унгарската държава, защото там всички хора могат да видят тайните документи, изготвени от бившите тайни служби. Не и в Полша. Там само журналисти и политици имат достъп до тези документи. Например, ако сте журналист, вие можете да разгледате досието ми. А аз не мога, разбирате ли? Това е една сериозна грешка в закона.
Но времето минава бързо и хората забравят тези неща. Сега едва ли повече от 10% у нас мислят за това време. Просто имаме други проблеми, знаете, кризата, бюджетът, бизнесът като цяло и т.н.
