Авторката на „Живот в скалите“ Мария Лалева в момента работи по нов роман – „Песове“, който ще бъде на книжния пазар през 2020 година. Книгата определено обещава да е не по-малко интересна от „Живот в скалите“, която вече над половин година е сред най-продаваните заглавия в страната.
Ето и два откъса от книгата:
„Няма пес или кучка, които да се извиняват за лошотията си. Нито да я оправдават. На улицата да си лош е задължение. Същност. Природа. Гаранцията да си жив. Ако не познаваш доброто, няма как да разбереш, че си лош. Затова хората са се научили да не посягат да галят улично куче. То хапе светкавично, защото не познава акта на ласката. Протегнатата ръка за песа е заплаха. Твърде трудно е да обясниш това на светиците.
Те наивно вярват, че демоните могат да бъдат излекувани с любов. Няма по-тъжна гледка от светица, осъзнала, че цялата любов, която е раздала, е била повече от безсмислена за сърцето на демона. Първият урок, който трябва да бъде преподаван на светиците е, че демоните нямат душа. Нямат сърце. Можеш да ги убиеш или да избягаш от тях, но не можеш да ги накараш да обичат.
Аз съм от кучките, които изпитват умиление към невежеството на светиците. Разбира се, никога няма да си го призная. Да проявиш милост на улицата е като да си очертаеш сам мишената и да разчиташ, че никой няма се прицели в нея. Недопустимо е да прекрачваш границата между добротата и глупостта в безпощадния свят на улицата. Доста двойствена и опасна кучка ме направи улицата… За да не ме разкрият се налагаше да съм по-жестока и по-тиха от останалите. Дори песовете се страхуват от мълчаливото неизвестно. Да манипулира страховете на другите е първото, на което се учи всяка кучка. Всяка голяма кучка. Малките или умират, или слугуват.“
„Почти не познавам амбициозна кучка, която да не изживява себе си като кралица. Дори на улицата комплексите еволюират в мании. Най-вече там. Еснафският уличен манталитет има болезнена потребност да вярва в илюзията за благородническите си гени. Малките бленуват за превъзходство. В по-тежките клинични случаи този комплекс прераства в убеждението за божествен произход. Съвсем като при хората. Самочувствието на улична кучка, повярвала в царствената или божествена си изключителност, много прилича на диагноза и има смущаващи здравия уличен разум изяви. Но винаги се намират псета, които обожават евтини водевили. Не бива да ни винят за липсата на изискан вкус. Ние сме просто песове от улицата. Около кофите с отпадъци добрите постановки са изключителна рядкост.
Малката и вярна група около самопровъзгласилата се за кралица кучка лаеше с възхита до прегракване. Точно толкова фалшиво, колкото отчаяно високо и френетично може да аплодира само клакьор, който не вярва в качествата на любимеца си. Но е длъжен да го прави, за да защити фаворита си от по-добрите играчи. А ако пък има ясно посочен враг или заплаха, тогава лаят на свитата се извисява до нетърпими за нормалния слух височини.
А тя ме беше посочила за враг. И истината вече нямаше значение. В мръсните улични битки истината никога не е цел. Нито оръжие. Не и когато воюват кучки. Но точно тази война щеше да бъде решена от истината. А тя нямаше как да я знае.
Уличните „кралици“ водят шумни войни. И шумни свити. Шумът заглушава истината. Толкова са отегчителни и предвидими. И трогателно невежи… Най-опасните песове са тихи самостоятелни играчи. Липсата на придворни не прави никой уличен владетел по-малко могъщ или по-малко опасен. Някои от песовете и кучките го знаят. Както и някои от човеците.“
Снимка: Facebook/Мария Лалева/Васил Къркеланов
