Петя Кокудева изпраща „Поздрави от синята палатка” [откъс]

Книгата „Поздрави от синята палатка” (изд. „Жанет 45“) събира 95 от най-ценните срещи на авторката Петя Кокудева със света. Това не е пространен пътепис, а калейдоскоп от кратки, фрагментарни истории с много личен поглед към разнолики места и култури. Някои от текстовете са същински трилъри, други са разговори, трети са документален разказ – от вулкан, кафене или оризище, четвърти са фрагмент от философията на далечна култура…

От Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и САЩ – тези пътешествия ще ви отведат в домовете на велики писатели и на обикновени хора. Ще ви разкажат за богове с плетени шапки и за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници.

5 континента. 25 страни. 95 истории. 145 фотографии. И напомнянето, че всички тези числа нямат особено значение. Не и без хората, животните и мимолетните срещи завинаги.

Насладете се на откъс от книгата при нас.

СОК ОТ МАНГО

Ханой, Виетнам

Поръчвам си пресен сок от манго в невзрачно ханойско кафене. След минута случайно виждам сервитьора вглъбено да се моли в ъгъла на заведението, коленичил пред малък олтар. Всяко място във Виетнам си има такъв, с купа плодове за боговете.

Чудя се защо се моли точно сега, сред суматохата от поръчки? После внезапно разбирам. Сервитьорът протяга ръка и взима единственото манго, останало в купата на боговете. Явно няма друго в заведението! После отива да направи сока ми.

– Току-що изпих мангото на някой бог, нали? – осмелявам се да му призная, че съм забелязала.

– Не се тревожете, – отвръща ведро сервитьорът. – Ние във Виетнам казваме: „Онова, което принадлежи на небето, се завръща на земята“.

ПИТЕР  НА ПИСАТЕЛИТЕ

Санкт Петербург, Русия

Питер, както галено наричат този град руснаците. Смогът се вижда на метри пред мен и на места буквално ме задавя. Момичетата се обличат прелестно като в стар филм – силно вталено вехто палтенце, бухнала пола, обувки на нисък ток, чорапи до глезена. И са тънки, тънки, ще се скършат. После метрото, в което трябва да си любител на екстремните спортове, за да се возиш спокойно. Фучи с бясна скорост, тресе, скърца и спира като Фред Флинстоун, който е забравил нещо и внезапно го осъзнава. Трудно е да намериш улица в центъра, на която не е живял някой наистина велик човек – Чайковски, Гогол, Достоевски, Хармс, Набоков, Есенин, Ахматова, Бродски… Можеш да срещнеш обикновени хора с имена като Охотников и Правдухин. Можеш да обядваш съвсем евтино в някоя „столовая“, с гарнитура от натрапчиво усещане, че си далеч назад в социалистическото минало.

В къщата музей на Достоевски

Детството на Достоевски преминава в московската Мариинска болница за бедни. Квартирата на родителите му се намира в самата болница, затова малкият Фьодор често се среща и си говори с болните. Смята се, че човеколюбието и дълбоката му симпатия и разбиране към онеправданите, бедните и страдащите започва именно оттам – срещите в Мариинската болница.

В Петербург Достоевски е сменил 31 квартири, заради вечните си финансови дългове и затруднения. Винаги обаче избирал място, от което да вижда навън църква. (Наистина три от квартирите, край които минахме, бяха точно срещу големи християнски храмове.) В последния му дом – там, където среща смъртта си – е запазена подредбата на писателския му кабинет. (В него той пише „Братя Карамазови“). Според разказите на дъщеря му Люба, Достоевски поддържал прецизен ред в кабинета си и мразел някой да му размести нещо. Работел предимно нощем. По някое време заспивал, винаги завит през глава. Над диванчето в кабинета му и досега виси Сикстинската мадона на Рафаелo. Достоевски дълго мечтал да си има копие на тази картина у дома, докато Анна Григориевна (втората му съпруга) не му я подарила за рождения ден. От там насетне често можело човек да види писателя да стои дълго пред мадоната, потънал в дълбок размисъл. Много обичал почти вряло кафе – обикновено се усамотявал с чаша кафе в ръка и не понасял някой да прекъсне мислите му, като го заговори.

За децата си – Люба и Федя (след смъртта на другите две, Сонечка и Альоша) – Достоевски давал всичко. На прибиране винаги първата му реплика била: „Къде са децата?“. Всяка вечер им четял – Пушкин (когото много обичал), Гогол, Дикенс, Хофман, Юго.

Според спомените на близките му Достоевски произвеждал титаничен ефект, когато четял от книгите си пред публика. Винаги настъпвала гробовна тишина и хората били като омагьосани. Когато починал – именно в този дом, сега музей – близките му забелязали, че часовникът е спрял. И досега стои така.

Квартирата на Ахматова

В жилището, част от което обитавала Анна Ахматова, е призрачно. От всичко, което чух и прочетох тук, завинаги ще отнеса едно: разказа за това как поетесата се бояла стиховете ѝ да съществуват, написани на хартия – да не би някой от сталинската власт да ги открие. Затова молела шепа от най-близките си приятели да ги научат наизуст и така да ги запазят живи, в случай че нея я сполети беда.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!