Седя пред компютъра с „Пилгрим” в скута, буквално минути след като прочетох и последната дума, която тази книга имаше да изрече (ако ви е любопитно, думата е „повече”) и се намирам в състояние, в което тялото и умът отказват да си съдействат. Тялото е уморено, спи му се и иска да си ляга, защото утре ще му се наложи да се надигне от леглото безбожно рано, за да се качи на влака. Умът, от своя страна, току що беше прелъстен и изоставен от една дяволски добра, или по-точно ангелски добра книга и иска да изрази всички мисли, които го споходиха, откакто я започна преди няколко дни.
Победителят е ясен.
Сдобих се с „Пилгрим” през лятото, но чаках да дойде зимата, за да я започна. Заснежените й корици, а и прочитът на първите няколко страници ме убедиха да почакам няколко месеца. Удачно решение – времето и сезоните минават, книгата си остава същата, но читателят се променя. Променя се, за да бъде готов за нея, а не тя за него.
Пилгрим е въплъщение на идеята за безсмъртния човек, който преминава през историческите епохи като вечен пътешественик и неволен съвременник на най-легендарните личности, живели някога на земята. Животът му няма начало и край, духът му не се преражда – просто преминава през различни форми, запазвайки огромния товар от спомени, натрупани през хилядите години на необяснимо съществуване. Ала Пилгрим е вече ужасно уморен. Убеден самоубиец, който не може да умре, на 15 април 1912 година той е приет в швейцарската психиатрична клиника „Бургхьолцли” след неуспешен опит да се обеси. Седем часа смърт и изведнъж сърцето му отново започва да бие. Медицинското чудо обаче е последното, което интересува прословутия психолог Карл Густав Юнг. Докторът, който с охота се гмурва в измислената реалност на пациентите си, не предполага колко уязвим е геният му пред личността на Пилгрим. Не и когато лудият може би казва истината…
Признавам, че в началото романът ме заблуди. Мислех си, че историята ще е пълна с топлота, че ще бъде от онези книги-приятели, които се четат на един дъх и с които едва се разделяш на края. Всъщност „Пилгрим” е по-скоро дързък събеседник, с когото водиш заплетени спорове в малките часове на нощта. Романът има много лица – някои от тях са изключително човечни, други предизвикателно философски, трети странни и объркващи, четвърти гневни и плашещи, пети откровено луди. Всички до едно обаче са интригуващи и майсторски изградени.
Това, което наистина обожавам в тази книга, е отношението на Тимъти Финдли към героите му. Рядкост са романите, в които на читателя се дава възможността да опознае отблизо всеки от персонажите, да влезе във вътрешния им свят и да усети тежестта, която конкретната личност придава на историята. Вярно, някои са по-тежки от други, но всеки блести със своя собствена светлина. Всеки е пълнокръвен и важен по своему, никой не е пренебрегнат. Колкото и да са различни, общото между всички тях е, че се намират в различни степени на лудост, независимо от коя страна на барикадата се намират.
Сибил Куортърмейн, вярната приятелка аристократка на Пилгрим, горда, емоционална и култивирала поетичен поглед над живота. Течението й говори, зимната светлина й причинява болка, а думата „вечно” е нейна съюзница в дружбата й с Пилгрим. Доктор Фуртвенглер с плашещата изкуствена усмивка и студената дистанция между него и пациентите му, чиято лудост нито го трогва, нито го изтръгва и за миг от реалността. Доктор Арчи Менкен, младият, но скован прагматик, чиято индивидуалност е почти погребана под дебелата сянка на учителя му, американският психиатър Уилям Джеймс. Санитарят Кеслер, бивш пациент на клиниката, обсебен от ангели и всякакви летящи създания (и поради това мой любимец). Сестрата Дора, влюбена в поверената й пациентка графиня Блавинская, руска балерина, която вярва, че живее на Луната. Икономът Форстър, таен почитател на Шерлок Холмс, безкрайно верен на господаря си Пилгрим. Прекрасната Ема Юнг, съпругата на швейцарския психолог, земна, чувствителна, интелигентна, но трагична и неспособна да бъде свободна.
Противоречивият Карл Густав Юнг – безспорен гений и сложна личност. В началото ще ви бъде любимец и ще го 
насърчавате, накрая вероятно ще го съжалявате, а в един конкретен момент ще ви се иска и да го убиете. Състрадателен и напълно отдаден на пациентите си, той не се стреми да ги изтръгне от измислените им светове и да ги върне в реалността, а да обитава лудостта им заедно с тях, за да ги разбере. В личният си живот и отношенията си с хората обаче Юнг е егоистичен, капризен и способен на отблъскваща жестокост.
А самият Пилгрим? Пилгрим е безкрайно тъжен, уморен и гневен персонаж, чиято единствена цел е да умре. Упоритото му мълчание в първата половина на романа се обръща в жилещ словесен поток във втората. Никой не вярва на неговата история, но и той самият не вярва на никого. Никой не може да му помогне, нито пък излекува – състоянието му не е болест, а срещу проклятията лекарство няма. Именно противоборството между него и Юнг, когото Пилгрим ласкаво нарича „хер д-р Тъпа Глава”, е една от движещите сили на книгата. За мен те двамата непрестанно си разменяха централното място в романа.
А ако бродещите из страниците фигури на Леонардо да Винчи, Оскар Уайлд, Тереза Авилска и Хенри Джеймс не ви примамят към книгата, то не знам какво друго. Авторът е достатъчно смел, за да им вдъхне живот извън рамките на биографиите им, разказвайки за срещите на Пилгрим с тях. Всяка история е ключ към разкриването на още една частица от личността на неосъществения самоубиец. Предупреждавам ви – очаквайте неочакваното.
„Пилгрим” е роман, който ми се иска да бъде прочетен от колкото се може повече хора. За него трябва да се говори. Не мисля, че имам компетентността да давам подобни оценки, но за мен книгата е шедьовър в своята многопластовост и в сложността на измеренията, които тълкува. Колкото и абстрактни да са някои от темите й, историята е пълна с живот и лекота, в нея тече кръвта на героите й, чиято топлина не й позволява да се отдалечава прекалено от нас самите и въпросите, които неизбежно си задаваме за същността на душата и съществуването.
