Сдобих се с “Писма до Ния, която не родих” на Димана Йорданова (изд. “Жанет 45”) преди няколко години от благотворителен книжен пазар. Екземплярът ми дори си има автограф и посвещение, което не е писано за мен, но го чувствам близко – “Бъди си подслон :)”
Не я прочетох веднага, но за сметка на това съм я чела няколко пъти. След първия прочит с мен останаха два цитата – Аз бях Доли, Ния – рефренът в една от частите на книгата, и без клавиши, които да свирят свирепо / Рахманинов. При всеки следващ прочит първо си пускам Рахманинов, а всяка новина за аборт звучи в главата ми на фона на Ноктюрното от “Салонни пиеси”.
„Писма до Ния, която не родих“ на Димана Йорданова е творба, която не просто прекрачва границите между проза и поезия – тя ги разтапя, превръщайки всяка дума в откровение, в което личната болка среща социално-културната критика. Това е книга, родена от дълбок личен опит и изпълнена с емоционална интензивност, която ще накара всеки читател да се замисли за смисъла на избора, идентичността и цената на съвременния начин на живот.
Историята, която Йорданова ни предлага, е пътуване през вътрешния свят на жена, която е взела най-тежкото решение – да не даде живот на дъщеря си, като същевременно започва да пише писма до тази невъзможна дъщеря. Това решение не е просто индивидуална трагедия, а мощно културно и социално събитие, което поставя под въпрос установените норми и очаквания. В този контекст книгата става огледало, в което се отразяват не само личните болки, но и колективните уязвимости на съвременното общество.
От първата страница книгата ви завладява с дълбоката си емоционалност, съчетана с ненадмината поетичност. Рефренът „Аз бях Доли, Ния“ се превръща във вътрешен кръговрат, който отеква с всяко прочитане, сякаш отразява несломимата борба на духа срещу несигурността и болката от избора. Музикалните препратки – „без клавиши, които да свирят свирепо / Рахманинов“ – не са просто звукови образи, а истински метафоричен акцент, който насочва читателя към едно състояние, в което чувствата и мислите се сливат в нещо почти свещено.
Както музиката на Рахманинов разкрива дълбините на душата чрез всяка нота, така и думите на Йорданова разгръщат сложен, многообразен пейзаж на емоции – от студената депресия, която е “естествен агрегат, течна, твърда, газообразна и винаги с мен”, до чувството, че другите емоции са “без клавиши, които да свирят свирепо”. Това е пътуване през вътрешната музика на човека – музика, която звучи в ритъма на болката, на самота и на несгодите, но и на нежната искра на надеждата.
Отделно от интимната изповед, книгата е и остър социален коментар, който ни потапя в образи на разпад и вътрешно разрушение. Тя не е изпълнена просто с поетични метафори. Вместо това е социална хроника на нашето време, където духът и тялото, мечтите и реалността, се борят в една арена, препълнена с бюрокрация, безчувственост и културен упадък. Образът на героя като изоставен град, обвит в демони и орли, е ярко отражение на съвременната душевна пустош, където мечтите се размиват в потока на социалната реалност, изпълнена с фалшиви идеали и безотговорност.
Приличах на изоставен град,
в който орли кръжаха ниско и косо
сред руините.
Думите на Димана Йорданова резонират със съвременната ирония и цинизъм – една критика към механизма на оцеляване, който ни превръща в бездушни участници в безсмислен театър. Тук ежедневието, облечено в обикновеността на хляба и цигарите, се превръща в арена, в която се борят силите на индивидуалността и безличната система.
Въпреки че книгата е класифицирана като проза, нейният език и образност често напомнят на поезия – това е хибридност, която позволява на Йорданова да предаде най-дълбоките нюанси на емоциите и мислите си. Този стил позволява на автора да се движи свободно между личното и универсалното, между интимното писмо до невъзможната дъщеря и общественото изповядване на несъвременните ценности и отчуждението, което ги съпътства.
От критична гледна точка, „Писма до Ния, която не родих“ е произведение, което не се страхува да разкрие суровата истина – истина, която е едновременно болезнена и вдъхновяваща. Авторката не предлага лесни отговори или утешителни клишета, а пред нас поставя огледало, в което се отразяват както личната болка от избора за аборт, така и културната болест на съвременния свят – пустотата, механичността и липсата на истинска човечност. В този смисъл книгата става и мощен социален коментар, който отваря въпроси за това какво означава да бъдеш жена, майка и индивид в една система, която често не прощава и не разбира личните избори.
Стилът на Йорданова, преплетен с остра критика и артистична метафоричност, ни кани да се задълбочим в себе си, да почувстваме всяка една нота от мелодията на нейния текст – мелодия, която звучи едновременно като плач и възглас на надежда. Този контраст между болезнената интимност и суровата социална реалност прави книгата изключително актуална и провокативна.
За читателите, които търсят съвременна българска литература, изпълнена с емоционална дълбочина и социално-културни нюанси, „Писма до Ния, която не родих“ е произведение, което не бива да бъде пропускано. Тя е едновременно лична изповед и критика към един свят, в който болката и страстта се преплитат с безпощадната реалност на ежедневието. В този хибриден жанр, където проза среща поезия, Димана Йорданова създава пространство за размисъл и емоционално освобождение – пространство, в което всяка дума пулсира с истината за човешкото съществуване.
Пуснете си Рахманинов, отворете тази книга и се отдайте на пътешествие, което разтваря както сърцето, така и ума – пътешествие, което разкрива, че дори в най-тъмните моменти може да се роди светлина, ако сме готови да я потърсим сред руините на ежедневието.
Можете да намерите тази книга в Ozone.bg.
