Имах невероятния шанс да прочета „Писмо до сестра ми“ (изд. „Софптрес“) от Мария Пеева и Люси Рикспуун още в работен вариант. Спомням си, че получих ръкописа в петък и го започнах още същата вечер. За мой късмет, следващият ден беше почивен и успях да дочета книгата. Останах страшно впечатлена, но и тръпнеща да узная края, защото беше с недописан финал. Разбира се, в главата си вече разигравах завършека, който обаче не е този, който ще прочетете в романа.
Историята, както ясно показва заглавието, проследява животите на двете сестри Лора и Радост. Действието се води почти изцяло в епистоларна форма, само на места прекъсвано от гледните точки на героините. Радост и Лора непрестанно си разменят имейли, в които споделят своите проблеми, радости, мъки – всичко, което сестрите си казват.
Всекидневието им е коренно противоположно. Радост е на 36 години, учителка, майка на две деца – момче и момиче, омъжена за ученическата си любов Стефан. Лора е на 33 години, преуспяваща психоложка, неомъжена и живее в Щатите. Емигрирала е отдавна и нейният живот вече е там, в другата държава. Въпреки различията си обаче, двете жени са много близки.
Животът на Радост никак не е лесен. Встрани от ежедневните трудности, съдбата й е нанесла неочакван удар. Малкият й син е болен от синдрома на Ходжкин. Вече е в ремисия и му предстои дълго възстановяване. Не стига това, но мъжът й е алкохолик, от онези опасните, които просто пийват по чашка вечер, но не спират с нея. Тази му слабост е довела до огромна пропаст в брака му с Радост. За сметка на това, Лора бяга от обвързване. Тя е от жените, които винаги получават мъжко внимание, но нещо я спира да се отдаде напълно в една връзка.
Мария Пеева
Шокиращи семейни тайни изплуват и разтърсват двете сестри. Всяка от тях е изправена през избор за бъдещето, който ще промени посоката на живота им.
„Писмо до сестра ми“ засяга важни теми за брака, родителството, алкохолизма, емиграцията. Показва ги по един човешки и изстрадан начин. Не очаквайте нищо розово и романтично тук. Личи си, че двете авторки са вложили доста лични преживявания и опит в историите на героините си. Радост например е събирателен образ на обикновената българска жена:
Когато принцът хърка пиян в леглото, чорапите му са захвърлени по средата на стаята, мръсните чинии те чакат в мивката, бебето реве в съседната стая, а ти зяпаш в тавана и се питаш: Къде сбърках, Боже мой?
От друга страна, Лора символизира личността на успелия сънародник зад граница – образованa, успешна, космополитна. В главата си съпоставям двете като миналото и бъдещето, защото е крайно време българката да излезе от консервативното патриархално мислене и да стъпи в XXI век. Разбира се, не всички бракове са такива, но ако се поогледате, в по-голямата им част ще откриете една Радост.
Люси Рикспуун
Майката също е обобщен образ, само че на старото поколение жени – образцовата домакиня, радетел на морала и водеща се от принципа „какво ще кажат съседите“. Все пак тя е продукт на време, в което индивидуализмът не е бил насърчаван, а личното щастие се е изразявало в това, което е казвала партията и обществото.
„Писмо до сестра ми е“ се чете бързо, но не бих я определила като лека. Това е роман за нашето съвремие, за живота, който ни заобикаля. Искрено се надявам хората да посегнат към него без предубеждение, защото не е чиклит. Напротив, засяга проблеми, които са дълбоко лични, но всяка промяна започва от нас и изборите, които правим. Прочетете го!
Премиерата на романа ще се състои на 6 ноември в Литературен клуб „Перото“, НДК.
