Каквото и да казват за тази книга, „Плажният дневник на една кифла“ е явление. Най-малкото за десетките хиляди, които я прочетоха във вариант 2.0 миналата година, за да се стигне до понижената версия – 1.0 в хартиен вариант, след като спечели наградата „Хермес“. В същото време проект с думата „кифла“ в заглавието е опасен, заради сериозния брой хора, които биха се обидили…
Ина Герджикова е обработила добре материалите си от WebCafe, за да получи пълната история на Плажната Кифла. Уводът с коментари от Facebook е някакво чудо на метатекстовото писане, а заключението справка клони към гениално. Нищо непреходно, но все пак толкова забавно. Дори достатъчно забавно, за да преглътне човек крещящата самоцелност на текста в конкретни пасажи.
Четях книгата и в малкото моменти, в които сядах да си почина на компютъра, виждах как броят на е-тата в наситените ми с възклицателност изречения и думички се увеличаваше. Неееее, казвах си, не ставай кифла. Но няма начин – заложено е у всеки, не само у Дидитата и Лилитата. Но пък точно те са толкова истински!
За съжаление всеки познава главните героини на „Плажният дневник на една кифла“, защото живеем в страната на Златките. Но пък точно защото сме пичове, нямаме проблем да се надсмиваме над себе си. Двете девойки са от руси по-руси, но са тръгнали да търсят своето щастие. Обичат шопинга (е, не е ли разтоварващо?), обичат Какао бийч (ами да – някои ходят на Армин, Диди Кифлата – на Фет Ван Клин, познат за всички освен нея като Фетбой Слим), имат страх от медузи (и може би могат да плуват толкова бързо с дете-медуза на силиконовите си гърди), харесват бързите коли (особено ако кара Той) – кой не се вписва в това определение.
С нетърпение чакам да минат още няколко дни, за да стана и аз плажен кифъл, с голяма доза самоиронична гордост. А ти имаш ли смелостта да си признаеш, че си плажна кифла?
