Любовта ми към София – моя трети и вече успешен опит за дом, е пословична. Обичам да я обхождам надлъж и нашир във всяка секунда свободно време. Обичам да я фрагментирам с погледа си и да пълня цели папки на телефона ми със снимки на любимите ми кътчета из града. Обичам да се потапям в тишината й в началото на деня и в глъчката й в края му. Но най-вече обичам да чета истории, в които тя е главното действащо лице.
Ето защо още в първия миг, в който погледът ми случайно попадна на корицата на „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ на Павлина Делчева-Вежинова (изд. „Кибеа“) при една от обичайните ми съботни обиколки по софийските книжарници, знаех, че тази книга ще ме спечели като читател. За щастие, се оказах права.
„По дирите на изчезналите софийски кръчми“ е интересна смесица между мемоар, пътепис и хроника. Разказите на дългогодишната журналистка и дъщеря на известния български писател Павел Вежинов ни повеждат на поход в търсене на старите култови заведения, разпръснати из централните и не толкова централни софийски улици, връщайки ни назад във времето, през 70-те и 80-те години на миналия век.
Из страниците на книгата научаваме за местата, изпълвали вечерите по „Раковски“, „Графа“ и „Витоша“ с весела глъчка и тълпи, за интересните персонажи и имена на българската артистична и литературна сцена, които са били техни чести посетители, както и някои лични спомени на авторката, чрез които историите сякаш наистина оживяват. Самият текст пък се лее като приятен разговор с приятел, с когото сме тръгнали да обикаляме въпросните ресторанти, механи, бирхалета, барове, кафенета и сладкарници.
Сладкарницата на площад „Народно събрание“
Само хубави неща мога да кажа и за самото издание на книгата – от изчистения дизайн на корицата, която сякаш ни приканва да открехнем вратата, криеща тайните и спомените на стара София, до вътрешното оформление на текста и приятната му подредба, улесняваща читателя в търсенето му на местата в любимите му части на града.
Най-вече обаче мога да похваля авторката и издателите за решението им да включат снимков материал към описанията на местата, който прави разказите за тях още по-достъпни, но и по-лични. Именно в прекрасните стари фотографии се крие чарът на книгата – в представянето на една непозната, пленителна и някак по-спокойна София, която няма почти нищо общо със сегашната.
Според мен възприемането на „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ ще варира според възрастта на читателите й. На онези от тях, които лично са преживели въпросните години и дори са посещавали самите описани места, ще донесе доза носталгия и спомени за усмивките от старите ленти. За други пък, като мен например, които само са чували за тези времена от разказите на своите родители и роднини, тя ще е едно увлекателно четиво, което отправя по-различен поглед към историята на нашата столица. Но който и да отгърне страниците на книгата, със сигурност ще открие нова и интересна информация, подходящо придружена от чудесни снимки и илюстрации.
Снимката в ревюто е взета от личния блог на Павлина Делчева-Вежинова.
Благодаря ви, Яна, за милите думи. И се радвам, че книгата ви е била интересна.
Успех в четенето и сбъдването на мечтата.