По печално стечение на обстоятелствата „Подчинение“ (изд. „Факел Експрес“) на Мишел Уелбек влезе в политическите новини, всички говореха за този роман и още преди да е попаднал в ръцете на читателите беше определян като скандален, пророчески, страшен. Скандален, каквото и да значи това, според мен не е. Дали е пророчески, времето ще покаже. Страшен… От перспективите, които чертае, и от съвсем естественото звучене на подобен развой, ме побиха тръпки на ужас, затова ще се съглася, че последният роман на Уелбек е плашещ. (За жените повече, но това е тема на друг разговор.)
Близкото бъдеще, 2022 г. Франция избира за президент водача на партията Мюсюлманско братство.
На това място си представях подправени избори, реки от кръв и жестока диктатура. Нищо подобно. Лидерът на Мюсюлманско братство има умерена позиция, неограничени, силно убедителни парични потоци, вдъхваща доверие осанка и имперски амбиции.
Смяната на утвърдилата се, но явно изчерпана политическа система става тихо, кротко, в информационно затъмнение и с подкрепата на почти всички партии.
Този преход ни е представен през погледа на Франсоа – професор по литература и пародия на мъж, който не е сигурен дали иска да живее, дали иска да умре, но е сигурен, че няма да има доблестта да сложи край на мъките си.
При този ритъм на живот щях да умра, и то да умра бързо, нещастен и самотен, а имах ли желание да умра бързо, нещастен и самотен? В крайна сметка – средно.
Постепенно Франсоа е лишен от всичко важно в живота си, а липсата на цел и посока все повече му тежи. Тогава започват неговите емоционални и физически странствания в търсене на удоволствие, което да му придаде смисъл. В крайна сметка, става ясно, че Франсоа търси смисъл в съществуването си и оправдание да живее.
Подобно на Юисманс. Подобно на Франция.
Подобно на човек в криза на средната възраст, само че ставаща в крайно неподходящ исторически момент.
Уелбек ни показва три пътя на търсене на изгубения смисъл, които са ситуирани в миналото, в настоящето и в бъдещето.
Юисманс, писателят, на когото Франсоа е отдал целия си живот, се е обърнал към християнството, Франция постепенно приема исляма. А какво ще предприеме отделният човек – един мъж, професор, атеист, французин? Това е въпросът, чийто отговор ще ни чака в края на книгата, а „вероятно ще има и нещо друго.“
В момента на най-болезнена и осезаема празнота Франсоа среща точния човек, който трябва да го убеди в необходимостта от религия, и то в правилната религия. Тезата му е проста: Европа вече е извършила ритуалното си самоубийство. Цивилизацията такава, каквато я познаваме, е обречена. Ислямът е призован да завладее света. Ще бъде ли Франсоа част от новия ред? Ще повярва ли?
Никога досега не ми се е случвало, струва ми се, да съм толкова силно желан.
Ислямът пожелава Франсоа, а малко хора могат да устоят на суетата си. Прозрението, което накланя везните, е въздействащо не с агресивност и крайност, а с оригиналност и искреност:
Това е подчинението – промълви тихо Рьодиже. – Простата и изумителна идея, дотогава никога неизказвана с такава сила, че върхът на човешкото щастие е в пълното подчинение. Това е идея, която се бих поколебал да споделя с религиозните си сподвижници, защото вероятно ще я възприемат като богохулство, но аз мисля, че между пълното подчинение на жената на мъжа, такава, каквато я описва „Историята на О“, и подчинението на човека на Бога, такова каквото го описва ислямът, съществува връзка.
Човек е съгласен да бъде несвободен, стига оковите му да му носят известни удоволствия и да поддържат редица илюзии.
Накрая, трябва да отбележа, че това е първата книга на Уелбек, която чета, но не е последната, защото силно ме впечатли пълното отстраняване на автора от текста. Личното мнение, комплекси, наставничество и настоятелни подбутвания в желаната посока от страна на писателя са избегнати. Тази рядка писателска дарба ме кара да стоя мирно, с почит и благоговение, в очакване… „Подчинение“ е оставен на читателя, интерпретацията е личен избор, въпрос на опит и светоусещане.
Още ревюта за „Подчинение“ можете да прочетете при Христо в „Книголандия“, при Темз в „На по книга, две“ и в „Култура“.
