„Национална награда на САЩ за литература” – всъщност този ненатрапчиво деликатен надпис на корицата е доста красноречив. Джонатан Франзен е изключително американски. И не трябва да очакваме от него нещо повече. Това е една огромна семейна история не в своя времеви размах, а в своята националност и характерност.
Петчленно семейство и всеки със собствена криза. Кризовостта е толкова характерна за съвременния свят, че няма как да не уцелиш десетката с нея, ако решиш да предаваш духа на времето. Всеки в своя малък армагедон засяга, но не докосва особено другия. Петима герои, в които всеки трябва да може да се разпознае поне донякъде, защото това е романът на съвремието с целия си абсурд, водещ до трагизъм – с малките ежедневни болки, които прерастват в житейски, с ирониите на разминатите очаквания, с нежеланите промени в отношенията, които преглъщаме заради благото на целостта, с непоносимата неузнаваемост, която времето и старостта ни причиняват… И на фона на толкова много малки разпади желанието за едно събиране, за една поправка на непоправимото, за една „последна семейна Коледа”. Доста американско от сюжетна гледна точка, почти на прага на клишето. Истината е, че исках нещо повече от този роман, исках да надхвърли себе си, исках да прескочи отвъд това да бъде просто една история, отвъд лесния прочит. Не го получих. И все пак, защо беше целият фурор около „Поправките”?
След разпада на постмодернизма, в постпостмодернизма (или където и литературно да се намираме вече) ни липсваше това простичко разказване без маниерничене, без големи претенции, без опити да надхвърли жанра и капацитета си. Джонатан Франзен пише увлекателно и адски поглъщащо. Това е. Може би тук е мястото да вмъкна и благодарност за прекрасния превод на Владимир Молев, чието претворяване на български му донесе и наградата „Кръстан Дянков” през 2013!
Отказвам да приема, че Франзен е Стайнбек на XXI век, но няма как да си затворя очите за разказваческото майсторство в „Поправките”. Отлично премерено чувство за хумор, писане, което те кара да отгръщаш страница след страница, леко отдалечаване от сюжета в мащаба на една по-мащабна действителност, ненатрапчива и тънко прокрадваща се критика към обществото. И въпреки че се случва очакваното, краят притъпява разочароващия привкус от едно по-глобално заключение: опитите за поправки са кръговрат, всяка поправка е отговор на непоправеното. Дали някога нещо се променя? В един на всеки пет случая. Може и по-рядко.
Още ревюта за книгата можете да прочетете при Христо в „Книголандия“ и при Преслав в „Литературата днес“.
