„Портокал с часовников механизъм“ – една „вери спешъл“ книга за правото на избор

За първи път се запознах с Антъни Бърджес и неговото творчество в университета. Пуснаха ни филма „Портокал с часовников механизъм“ от 1971 г. в един дъждовен следобед. Помня две неща: първо, че главният и негативен герой ми беше учудващо симпатичен, сигурно заради сините му очи, и второ, че бях отвратена от филма. Тогава ми дойде в повече всичко, а може би просто не бях готова за идеята, пресъздадена от Стенли Кубрик. Не можех да проумея как този филм е „признат от критиката за един от 100-те шедьоври на световното кино“.

Няколко години по-късно, срам не срам, реших да се запозная по-отблизо с романа, скандализирал обществото през 1961 г. с първото си издаване във Великобритания и излязъл на българския пазар „веднага щом падна цензурата“. Исках да разбера защо определят тази книга като „явление в световната литература“.

„Портокал с часовников механизъм“ (изд. „Изток-Запад“) на британския писател-класик от XX в. Антъни Бърджес е с изключително добър превод и включва непубликуваната досега у нас последна глава (която не е пресъздадена и във филмовата адаптация). Преводът е на Мариана Мелнишка, която в началото на романа изказва благодарност към редакторката на предишната версия (отпреди цели 17 години) – Христина Кочемидова, както и на дъщеря си Елена, която й е помогнала текстът да звучи по-близо до днешните си млади читатели. Преди да преминем към първата част на романа, Мариана прекрасно и уместно е добавила „Ключ за механизма на портокала“. В този предговор тя подготвя читателите за какво иде реч, обяснява защо си е позволила някои волности в интерпретацията на текста от Бърджес и споделя свои мисли в есеистичен стил за това, което се случва в романа.

Преди да продължа, искам да уточня основното, което отличава „Портокал с часовников механизъм“ , както и да добавя защо вярвам, че преводът на Мариана наистина се е получил отлично. Целият роман е написан на един неподражаем жаргон, за който както Мариана ни споделя в „ключа“: „Авторът категорично е отказвал да има показалец към неговото словотворчество, аргументирайки се, че е по-важно посланието му да се усети интуитивно,отколкото да се разбере буквално.“

Първата част на „Портокал с часовников механизъм“ започва точно тогава, когато читателят достатъчно се е заинтригувал, независимо дали предварително е бил наясно с тематиката, или не. „Трябва да има лидер. Дисциплина е нужна“ и този лидер се казва Алекс. Едно момче, което още от 11-годишна възраст събира флагчета по стената си за спомен от изправителните училища, в които е бил.  Защо ли? Защото „краде, раздава толчоци, разкървавява с блейзър и фъка мацките насила“, а междувременно обича да слуша Бетовен, Хендел и разни други знайни и незнайни представители на класическата музика. Тази музика го извисява духом, правопропорционално на делата му, които го принизяват до поредното лигаво тийнейджърче с лъскави дрешки, което има нужда да излива агресията си върху невинни граждани заедно със своите „друзя“.

Основният сюжет е вдъхновен от действителни събития, след като войници пребиват бременната жена на Бърджес и тя губи детето. Идеята за портокала с часовников механизъм и стилно облечените хулигани също не е случайна. Тук ми се струва подходящ момента за следния цитат на самия главен герой и разказвач Алекс:

Само че, братлета, това, дето седели и си гризели ноктите на краката  да рассуждават върху причината за лошотията, ме кара да се превивам от смях. Защо не потърсят причината за добротията, ами се залавят с конкуренцията й? Ако людите са добри, то е бикоз така им се нрави, и аз не бих им развалял кефа, което трябва да важи и за конкуренцията. На мен пък тя ми се нрави. Нещо повече, лошотията е в самия човек, в личността, в теб и мен, в нашето чудачество- което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност.

Останалата част от „Портокал с часовников механизъм“ Бърджес явно е написал за онези от нас, които обичат да има последствия. След като влиза с взлом в дома на една възрастна дама и не успява да се измъкне навреме от ченгетата, Алекс се озовава в ареста. Оказва се, че е прекалил с побоя над бабата и тя е отишла в един по-добър свят, за разлика от Алекс, който отива в „Дупката“ или затвора (където му е мястото, ще кажат моралните от нас).

Присъдата му е достатъчно голяма (14 години) за ужас на родителите му, но се вижда изход – методът на Людовико, „сладкият полъх на промис за неговата свобода“, който го води в крайна сметка иронично до чувството, че е „по-добре да те ударят, отколкото да удариш“. И Алекс прави своя избор, благодарение на който го освобождават предсрочно, макар и на твърде висока цена. Този метод на Людовико е брутален сам по себе си, но и иновативно-възпитателен. „Ъфкорс“ , последствията от изборите на Алекс продължават, защото наказанието му се оказва „несравнимо по-тежко, отколкото е трябвало“. Резултатът от гореспоменатия метод: „… резултатът е, че дано Бог да ни е на помощ“…

„Портокал с часовников механизъм“ не е за хора със слаби сърца.  „Само си кажете преференциите“ и ще бъдете брутално заляти с „инъф“ думи, от които косъмчетата ви ще настръхнат. Цинизмът струи като „блод“. Всички грозни подробности за деянията на Алекс и неговите приятелчета, върлуващи из Лондон, не можаха обаче да развалят впечатлението ми от романа. Роман, който пречупва призми и стереотипи. „Портокал с часовников механизъм“ е преди всичко роман за изконното човешко право, което ни различава от животните, а именно – правото на избор. Алекс прави своите избори, грешни или не, а поуките са си за негова сметка, както обикновено се случва в живота на всеки.

„Вери сериозно“ ви казвам, че „Портокал с часовников механизъм“, макар и писана преди преди повече от 50 години, има силно влияние и огромно актуален смисъл и днес, като всяка велика книга, впрочем, „когато нещата били мейд трайни“… В този ред на мисли, много ми напомня на „1984“ и Джордж Оруел.

„Съвсем малко кеш (денги, значи)“ ви трябват, за да се пренесете и Вие в света на Бърджес – там, където „нътинг“ не е такова, каквото ще се хареса на моралното ви съзнание. Но пък изводите на финала определено остават трайна следа и са безценни.