И освен със закъснение – с огромна доза разочарование. „Пощоряване“* на Тери Пратчет е издадена през 2004 година и моментално се превръща в хит. Пратчет въвежда нови герои, описанията на Светът на Дискa стават все по-подробни, а политическите интриги – все по мрачни и дълбоки. Българските фенове очакват книгата да се появи на пазара няколко месеца след световната й примиера… и остават разочаровани. Налага им се да чакат повече от 5 години, докато „Пощоряване“ види бял свят.
Признавам си, аз не мога да чета Пратчет в оригинал – английският ми е приличен и се справям с доста неща – от манга през фентъзи и фантастика до чиклит, но сър Тери Пратчет просто се оказа не по възможностите ми. Та затова и аз с неохота се присъидиних към тълпата, скандираща по форуми „Искаме Going Postal!“ Даже си свалих от нета един фен-превод, но файлът беше повреден и своенравният ми компютър отказа да го отвори.
Докато една сутрин, преглеждайки предстоящите заглавия в сайта на една интернет-книжарница не видях познатия стил на корица, логото на ИК „Вузев“ и о-боже-мой, дата на издаване за „Пощоряване„. Купих си я няколко дни след като излезе и горчиво се проклинам, че дадох 9 лв. (няма да коментирам цената, наистина всяка книжка на Пратчет досега е струвала 7 лв. (поне последният им тираж, преди бяха по 6), но все пак последно са издавали „Чудовищна команда“ и то преди повече от 2 години, нормално е да има разлика в цените все пак). Още с разгръщането започнаха неприятните изненади:
1. Въпреки, че има обозначен редактор (на една от много задните страници) „Лилия Атанасова със съдействието на Владимир Зарков“, имам чувството, че редакторска намеса, или поне сериозна такава, просто липсва. Което обикновено означава, че някой в издателството (като този някой би могъл да е собственикът, но би могъл да е и чистачката) е хвърлил един диагонален поглед на превода и е казал: „Бе, не може да е толкоз зле, пускайте го за печат!“. Е, много зле е.
2. Преводачът. Непознато име. Хммм, как ли се е справила? Може да е добре. Е, не е. Много е зле.
В името на книгата, преглъщам тези си съмнения и се зачитам. Чета и не вярвам. Не обичам да критикувам преводи – но като запален почитател на Пратчет, настоявам, че досега всичките му книги, дори и преведени на български са се отличавали с една особена атмосфера на езика. Нещо средно между пиперлив виц и много, ама много черна ирония. Е, това тук го няма. Отсъства. Превеждано е, ако не буквално, то много близо до буквалното – конструкциите на изреченията са по-типични за английския, отколкото за българския. Освен това, ако госпожа Разпопова си беше направила труда да прочете коя да е друга книга от Света на Дискъ, чието действие да се развива в Анкх-Морпорок щеше да усети разликата между „г-н Наклонов“ и „г-н Въртел“. Не можеш, просто не можеш да си позволиш да сменяш имена на герои в поредица. Да, адвокатът-зомби не е главен герой в нито един роман, но присъства в почти всички. Да не говорим за капитан Чугунолеяров, просто тръпки ме побиха, когато го прочетох. „Дрънченето“, което се повтаря на всяка страница… за тези като мен, на които им е отнело време да схванат за какво иде реч – ами за дрънкалата от предишните книги. Семафорните кули за комуникация.
Колкото до самата книга – ако се абстрахираме от всички излагации с превода – не е зле. Новото поколение герои, определено е интересно. Макар че имам чувството, че Пратчет ще продължи да развива добре работещите клишета, просто ще ги облече с нови имена. Измамникът с добро сърце и железен морален кодекс вече няма да е застаряващия капитан Ваймс, а Мойст фон Липуиг, ролята на сержант Колън е поета от леко шантавия г-н Гроут, а на Ноби Нобс – от психаря Стенли. Засега не е ясно кой точно ще се вживее като новия капитан Керът (Чугунолеяров, ) Ангуа и Адора Бел Диърхарт може и да се разлчиват по цвета на косата, но май имат доста сходни характери (само дето едната е върколак, а другата има слабост към големи). Историята, виж историята ми хареса. Много при това. Мойст фон Липуиг е забавен герой с много потенциал – тъкмо, когато решиш, че нещата много са се объркали и на автора ще му се наложи да използва deux ex machina, се оказва, че това е излишно, просто заради вродената и добре култивирана находчивост на самия герои. Сатирата на корпоративната култура щеше да е смешна, ако книгата не излизаше по време на криза (то през 2004 кризата още не беше измислена, но да не се връщаме отново в началото на статията). Аз лично се чудех, колко ли пъти използваната от Мангиз Докопов система е прилагана в българската икономика. Честно казано, не искам да знам отговора. Харесвах книгата. Но едва от второто четене. По време на първото бях заета да беснея като читател и да се срамувам от българските издатели (обещавам, че когато порастна и си имам свое издателство няма да правя така!).
PS. Ветинари е все така култов.
P.P.S. Не се препоръчва на любители на карфици и филателисти. Възможни са сблъсъци между двете групи. Внимавайте с техните представители, макар да не са въоражени са доста опасни.
* Грешката в заглавието е умишлена, идва от оригиналоното заглавие „Going Postal“ и има доста злощастна етимология – произлиза от тенденцията преуморени и стресирани служители на пощенските служби в САЩ да губят контрол и да започват безразборна стрелба по колеги и клиенти.
