Напоследък чета предимно български автори. Съвременната ни проза става все по-добра, а Момчил Николов (носител на награда „Хеликон“ за „Кръглата риба“ през 2008 г.) се очертава дълго да бъде обсъждан заради новата си творба „Последната територия“. Не всеки месец някой роден писател се осмелява да издаде повече от 600 страници роман, при това какъв!
„Последната територия“ (изд. „Ciela“) ще ви отведе в Барселона, където един мъж се е озовал незнайно как. Нова прическа, нов външен вид с пиърсинг на носа и обеци на ухото, загадъчна татуировка на рамото, която силно напомня на богинята от известен барселонски фонтан, сак в ръката, съдържащ странна картина, и липса на спомени. По някое време се появява и хубавата, мистериозна Елена с огромна татуировка на гърба. Именно тази девойка ще осмисли всичко.
Нищо не ми е познато. Всеки метър ми носи нова информация, която не мога да подредя. Не зная къде е мястото й, всичко се трупа едно върху друго, моменти фотографии на непознат град.
Авторът започва ловко да разплита мистерията в доста кинематографичен и подчертано ярък стил. Почти неусетно читателят е прочел първата половина на книгата, някои неща уж са му станали ясни и, съвсем логично, започва да се чуди с какво Николов ще ангажира ума му още цели 300 страници. Изглежда непосилна задача… Тогава обаче писателят вкарва в действието един инвалид без ръце и крака.
Запознайте се с Маноло – истинският главен герой в този гигантски антиутопичен роман. И като казвам гигантски, имам предвид не само обема, но и размаха, с който Николов е развихрил въображението, теориите и идеите си.
Маноло е роден с деформирани крайници в следствие на популярен през 60-те години седатив, който майка му е вземала с надеждата да окаже благоприятен ефект върху бременността й. Тогава обаче се установяват дефектите на лекарството, повлияло на около 50 000 други деца. С годините и не без помощта на загрижената си майка Маноло се превръща в много интелигентен и стойностен човек, работещ като професионален психиатър. Тук идва откачената част – Маноло е способен да нахлува в Последната територия, онази на сънищата, където може да въздейства на психично болни хора. Целта е да им помогне да преодолеят своите отклонения и да ги излекува.
Момчил Николов (снимка: Biblio)
Истината е, че поне няколко вечери подред ме бе страх да заспя. До последно се чудех къде ще му излезе краят и как ли Николов ще разплете загадката на този психологически трилър, за да сложи достоен завършек на всичко прочетено дотук. Финалът на романа безспорно е смислово натоварен, ала няма как да пропусна и един не толкова положителен факт – официално книгата е разделена на три части, но аз останах с впечатлението, че романът е по-скоро разполовен, и това не ми хареса. Щеше ми се събитията и сюжетните линии да бяха протекли малко по-плавно…
В първата половина Николов не е успял да избяга от някои стереотипи, до които прибягват повечето български автори, когато пишат за реалността в България. Сякаш Барселона не беше достатъчно клише, но действието отскача и до Люлин, намесва се личност, назовавана Сръбския, играеща точно такава роля, за каквато си мислите, и други подобни. После се появява Маноло и сякаш почваш да четеш различна книга, качеството стига съвсем друго ниво.
През следващите 200 страници не намерих никаква препратка към случилото се в първата част на романа, което доста ме подразни, защото все по-силно исках да разбера каква точно е връзката между едните и другите герои. Може би това е било идеен подход, който още повече да заинтригува читателят. А може би авторът първо е написал втората половина и после е решил да добави едни 300 допълнителни страници за разкош, знам ли…
Разбрах, че Николов е посветил на романа близо 3-4 години от живота си (респект за което) и тук е мястото да призная, че определено си личат огромните усилия и проучвания зад тази книга, за да бъде тя приета като европейски роман, да си тежи на мястото и да сложи в малкото си джобче всички други родни псевдописатели, които по-скоро бих нарекла драскачи. Затова и „Последната територия“ е истински роман с главно Р, който те кара да се замислиш, поставя много въпроси за това дали сме господари на живота си и се запечатва в паметта, че дори и в сънищата ти.
Друг е въпросът дали, след като го прочетеш, ще го оставиш в библиотеката си, или небрежно ще го забравиш на някоя пейка в парка. Макар че с тази чудна корица на Дамян Дамянов не върви да оставиш книгата безпризорна… :)
Потърсете „Последната територия“ в Ozone.bg.
