„На война ли, на какво играете?“
Антиутопията на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите“ е мрачна, жестока, но много истинска книга, която освен, че шокира, се загнездва в мозъка ти с дни, без особено желание да разхлабва хватката.
Началото
„- Това е остров. Поне струва ми се, че е остров. Онова там, в морето, е риф. Може би тук изобщо няма възрастни.“
Не е ли това раят, една осъществена мечта – изобилие от плодове, питейна вода; лято, куп деца и никакви възрастни, които да развалят веселбата? Но нека не прибързваме с изводите…
Голдинг поставя героите си в крайна, почти невъзможна ситуация и наблюдава едни безумни, но очаквани последствия, докато задава някои въпроси. Примерно:
Какво ще направиш, ако попаднеш в дивото? А ако си дете? Как ще оцеляваш? Ще оцелееш ли изобщо? Наистина ли си мислиш, че познаваш себе си? Толкова ли си наивен?
Няколко съвсем млади момчета са изхвърлени на безлюден остров, след като самолетът, който ги евакуира, катастрофира. Те оживяват, но са сами и изгубени. Имат два пътя пред себе си: или да се обединят и да се държат на ниво като истински „английски момчета“, или да се оставят на времето и природата, да се пуснат по течението и да видят какво ще се случи.
Обаче дори да искат да се държат достойно, какво означава тази дума извън цивилизацията? Какво значение имат всички човешки ценности в дивото, мамка му! Никакво. Нула.
Депресиращо малко е нужно да изгубиш култивирания си облик, да свалиш маската е толкова приятно и оказва се… лесно.
Ралф събира момчетата и е избран за вожд. Обединява ги (или поне това е намерението му) и търси разумен начин за оцеляване и път за спасение.
Джек – водачът на ловците и съперник на Ралф, копнее за власт, еднолична и пълна. Неговото желание е да ловува и пирува; без сигнални огньове и без изслушвания на други мнения.
Съперничеството между двамата е ежедневно. Всеки защитава това, в което вярва – огън или лов, спасение или оцеляване, разум или инстинкт, човек или звяр – но кой ще отсъди в коя посока е верният път?
Невъзможно истинско, логично и лесно изглежда деца да убиват (няма как да не се сетя за децата войници в 
наши дни). Смъртта присъства още от деня на пристигането им. Първоначално като нелепо събитие – изчезването на момчето с белег на лицето; през спонтанното групово убийство на Саймън; до умишленото убийство на Прасчо.
Контролът е изгубен, защото липсва дори минимален баланс. Искрата, която ще запали адовия пожар, е дадена.
“Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.”
Жестокостта в книгата е толкова шокираща, защото е проявена от деца. Подивяването е така изострено и свирепо пак по същата причина. Най-невинните, неопитни и уж беззащитни, се превръщат в зверове, защото няма граници, които да им попречат да проявяват жестокостта си. Дали тя е в природата на човека? Предполагам.
А краят? Краят е изключително силен (във всеки смисъл на думата).
