„Скръбта е друга страна, осъзнавам аз. Тя е място.“
Сложните пътища на загубата и скръбта, която неизменно я следва, проследява Клеър Биуел Смит в мемоарната си книга „Правилата на наследството“ (изд. „Екслибрис“).
На 14 години тя разбира, че родителите й са болни от рак, а на 24 вече е изгубила и двамата. Тази голяма трагедия бележи развитието й и години наред подхранва чувството, че животът й е бил прекъснат и че „не така е трябвало да протече всичко.“
Клеър се изгубва в болката си и търси изход в погрешни посоки. В алкохола, във връзките си, в прибързаните решения. Дълго време тя вижда настоящето и бъдещето през призмата на миналото и единственото, което е в състояние да направи, е да се саморазрушава.
Годините минават, без да осъзнава, че животът й е продължил, а тя е останала на едно място. Гневът, безсилието, самоомразата и отчаянието са най-добрите й приятели.
Скръбта се държи като ревнива приятелка, която постоянно ми напомня, че никой няма да ме обича колкото нея.
Десет години ще се необходими на Клеър, за да се научи да слуша себе си, да намери другото лице на скръбта и да благодари за това, което е имала. Процесът на осъзнаване и приемане за нея е много тежък, но тя успява да го премине, да бъде щастлива и отново да е най-важната за някого.
„Правилата на наследството“ е мъдра и честна книга, която се чете неусетно. Клеър Смит ни споделя най-самотното пътешествие в своя живот. Тя ни води по път, замъглен от болка, и ни разказва за механизмите, чрез които успява да се справи с всичко, поднесено й от съдбата.
Вече знам, че скръбта е процес и че за да продължиш напред, трябва да й се отдадеш.
Всеки носи в себе си собственото си спасение, но най-трудното е да успеем да го чуем. Днес Клеър е пълноценна и обичана, с отворено сърце, за да ни докаже още веднъж, че силата на човека е неподозирана.
