Бил Брайсън, определян като „най-смешният пътешественик на света”, американецът, приел Великобритания за своя втора родина, се завръща в САЩ след двадесетгодишно отсъствие. Резултатът е „Записки от една голяма страна” (изд. „Еднорог“), а главата с книжните турнета определено е сред най-впечатляващите в книгата.
По това време преди десет години ми се обадиха от едно американско издателство, съобщиха ми, че са купили правата за една от книгите ми и че смятат да ми организират триседмично турне в шестнайсет града, където да представям книгата си.
‒ Ще ви превърнем в медийна звезда ‒ каза весело издателят.
‒ Ама аз никога не съм се появявал по телевизията ‒ възразих, обзет от лека паника.
‒ О, много е лесно. Ще ви хареса ‒ каза той с щастливата увереност на човек, който говори за нещо, което няма да върши самият той.
‒ Не, ще изглеждам ужасно ‒ настоях аз. ‒ Нямам никаква индивидуалност.
‒ Не се тревожете, ще ви създадем индивидуалност. Ще ви заведем първо в Ню Йорк на подготовка за работа с медиите.
Сърцето ми отиде в петите. Имах лоши предчувствия. За първи път, откак през 1961 година подпалих неволно гаража на съседа, се заех да обмислям възможностите на пластичната хирургия и евентуално започване на нов живот в Централна Америка.
В крайна сметка отлетях за Ню Йорк и се оказа, че обучението за работа с медиите не е чак такова тежко изпитание, от каквото се бях опасявал. Повериха ме на един любезен, търпелив човек на име Бил Паркхърст, който седя с мен в продължение на два дни в някакво манхатънско студио без прозорци и ме подложи на безкрайна поредица примерни интервюта.
Казваше ми например:
‒ Хайде сега си представете, че ви предстои триминутно интервю с някакъв тип, който дори не е виждал книгата ви допреди десет секунди и няма и най-смътна представа дали в нея има готварски рецепти или предложения за реформи в затворите. Освен това е доста глупав и ще ви прекъсва постоянно. Хайде, давайте.
Засичаше с хронометъра и почвахме с триминутното интервю. После го повтаряхме,и още веднъж, и още веднъж. И така в продължение на два дни. Следобеда на втория ден ми се налагаше да си прибирам езика в устата с помощта на пръстите.
‒ Сега знаете как ще се чувствате на втория ден от турнето ‒ отбеляза жизнерадостно Паркхърст.
‒ А на двайсет и първия? ‒ попитах аз.
Паркхърст се усмихна.
‒ Ще ви харесва.
Колкото и да е чудно, той се оказа почти напълно прав. Представянето на книги е наистина донякъде приятно. Нощуваш в хубави хотели, карат те насам-натам с големи сребристи лимузини, държат се с теб така, като че ли си много по-важна личност, отколкото си всъщност, можеш да ядеш стек три пъти дневно за чужда сметка, и можеш да говориш за себе си без прекъсване в продължение на три седмици. Прилича на сбъдната мечта.
За мен това беше един напълно нов свят. Сигурно си спомняте, че съм разказвал как баща ми ни водеше във възможно най-евтините мотели ‒ в сравнение с тях мотелът на Бейтс от „Психо“ изглеждаше елегантен и добре оборудван ‒ така че това бе едно ново, приятно изживяване. Никога дотогава не бях нощувал в истински лъскав хотел, никога не си бях поръчвал храна и напитки в стаята, никога не бях ползвал услугите на хотелски портиер или камериер, нито пък бях давал бакшиш на пиколо (бакшиш на пиколо все още не съм давал, ако е там въпросът!).
Но обслужването по стаите беше същинско проникновение за мен. Бях израснал с убеждението, че да си поръчваш да ти сервират в хотелската стая е връх на изискаността ‒ нещо, което се случва във филмите с Кари Грант, но не и в света, който аз познавам. Така че когато един от отговорниците по рекламата ми каза, че мога да правя поръчки в стаята, колкото си искам, веднага се възползвах от възможността. И тогава открих нещо, което вие вече несъмнено знаете: обслужването по стаите е нещо ужасно.
Поръчвах си храна в хотелската стая поне дузина пъти в най-различни хотели от единия до другия край на САЩ, и преживяването винаги беше мъчително. Първо чаках по няколко часа, докато ми сервират, а после храната се оказваше изстинала и с вкус на обработена кожа. Винаги се впечатлявах от усилията, които персоналът полагаше за представителната част ‒ снежнобялата покривка, вазата с една роза, тържественото повдигане на сребърния куполообразен капак от всяка чиния ‒ и колко малко грижи полагаше да осигури топла и вкусна храна.
Особено ясно си спомням как в хотел „Хънтингтън“ в Сан Франциско келнерът повдигна със замах сребърния капак, за да ми представи купичка с белезникава каша.
‒ Какво е това? ‒ попитах аз.
‒ Ванилов сладолед, предполагам, сър ‒ беше отговорът.
‒ Ама той се е стопил ‒ казах аз.
‒ Вярно ‒ съгласи се келнерът. ‒ Добър апетит ‒ допълни той с поклон, прибра си бакшиша и напусна сцената.
Разбира се, турнето не се състои изцяло в размотаване из баровски хотели, гледане на телевизия и ядене на разтопен сладолед. Налагаше се да давам интервюта ‒ безброй интервюта, повече, отколкото можете да си представите, често от зори до след полунощ ‒ и междувременно да изминавам невероятно големи разстояния. Обясниха ми, че тъй като се били навъдили извънредно много писатели, които размахвали книгите си пред медиите, та радио и телевизионните програми не достигали. Затова щом някъде се откриеше пролука в предаване, незабавно ме пращаха на съответното място.
За пет дни летях от Сан Франциско до Атланта, оттам до Чикаго, а оттам до Бостън, и после обратно за Сан Франциско. Един път летях от Денвър за Колорадо, за да дам едно трийсетсекундно интервю, което ‒ кълна се ‒ протече както следва:
Журналист:
‒ Днес наш гост е Бил Брайсън. Значи сте публикували нова книга, така ли е, Бил?
Аз:
‒ Така е.
Журналист:
‒ Е, това е чудесно. Благодаря много, че дойдохте при нас. Утрешният ни гост ще бъде доктор Милтън Грийнберг, който написа книга за нощното напикаване, озаглавена „Сълзи в леглото“.
За три седмици успях да дам около 250 интервюта от всякакъв вид и така и не се запознах с човек, който да е прочел книгата ми или да има и най-бледа представа кой съм. В една радиостанция интервюиращият покри микрофона с ръка точно в момента, преди да ни включат в ефир, и попита:
‒ Вие кой бяхте ‒ този, дето го отвлекли извънземни, или авторът на пътеписи?
Единствената цел, както ми обясни Бил Паркхърст, е да се продаваш безогледно, и можете да ми вярвате, човек бързо се научава на това.
Сигурно мисля за всичко това, защото ми предстои триседмична обиколка на Великобритания за представяне на новата ми книга. Не че се подмазвам, но такова турне във Великобритания е мечта в сравнение със същото нещо в Америка. Разстоянията са много по-къси, в повечето случаи хората, които ти задават въпроси, са чели книгата, или най-малкото са прочели поне една книга през живота си. Управителите на книжарници и служителите обикновено си разбират от работата и са любезни, а четящата публика е без изключение интелигентна, способна да дава оценка, симпатична и забележително щедра в пазарните си навици. Да знаете, дори видях как един човек сгъна неделния си вестник и заяви:
‒ Веднага отивам да си купя книгата на стария Бил. Може дори да купя няколко бройки за коледни подаръци.
Много шантав начин да си осигуряваш поминъка, но няма как. Благодаря на Бога, че въпреки всичко искреността ми си остана непокътната.
