Занимаваш се с медии? Харесваш филма „Вчера“ страшно много? Минаваш всеки ден покрай сградата на БНТ? От ранни години се чудиш как се прави телевизия у нас? Обичаш да четеш книги за българската съвременност? Чел си „Медиен апокалипсис“ на Петър Волгин? Ако отговаряш с „да“ на поне един от тези въпроси-твърдения, значи „Праймтайм“ на Владо Даверов ще ти хареса. Ако нямаш положителен отговор, прочети целия текст и пак се върни в началото за още един опит.
Мен лично излизането на книгата много ме зарадва. Аз отговарям с „да“ и на петте въпроса по принцип, а и още много други неща биха ме накарали веднага да я прочета. Не само защото е маркетирана като продължение на „Вчера“ (да, една позната ме светна за недокрай пълнотата на това твърдение на издателите, така че бях подготвен). Всъщност, единствените прилики с „Вчера“ са главният герой – Иван, неговите спомени за онова време (в едва няколко пасажа) и един-двама стари познати. На този принцип, книгата можеше спокойно да бъде прогължение на Талевата тетралогия за Глаушеви, ако основният персонаж носеше тази фамилия. Примерно.
При усърдно търсене може да се забележи и сходство в структурата на книгите, но нека не пресилваме нещата. Няма да обсъждам издателските стратеги, тях пазарът ги съди. Започвам да разказвам какво ми харесва.
Хареса ми страшно много начинът, по който е буквално „оруган“ Слави Трифонов, и то с неговите собствени прийоми. дълго време се говори за дълъг псевдопродуцент от село, за тумбата му нахакани и също толкова нелепо държащи се сценаристи, оркестър… Героите са същите, имената – други. „Шоуто на Меци“…
Даверов добре връща и към събитията от края на 96-та, началото на 97-ма. Вероятно запознатите с медийната ситуация тогава ще видят добре неотговарящите на истината факти. Сателитният канал ТВ България (сега БНТ Сат) например е създаден едва 1999 г., а в книгата това се случва около средата на 1997-а. Eдна от култовите личности в книгата – шефът на БНТ Хари Братинов, според времевото разположение на книгата би трябвало да бъде Иван Попйорданов (той е и човекът, качил и после официално свалил „Хъшове“ от екран), но пък по описание и име съвпада напълно с образа на класика Хачо Бояджиев.
Интересни са описанията на останалите герои в книгата – кой кой е всъщност (както се чуди човек и в „Къщата“ на Богдан Русев и останалите книги с подобен похват). Кой е младият репортер Дани, пострадал при катастрофа, а накрая се оказва, че въобще не е този, за когото се представя? Кой е недоволният шеф на новините, който така яростно се опитва да изхвърли Иванов от БНТ-то? О, сетих се, образът на Лили Панова – прекаляваща с пиенето журналистка, си пренасочва недвусмислено към прототипа.
Въобще, смесването на фактите е объркващо, но пък за хората, които не са запознати с тях, забавлението е пълно. Отразяването на десетоянуарските събития е постно, но достоверно. Хуморът – прилично добър. Интригите в Телевизията – достатъчно интригуващи. Въобще, Даверов се е справил много добре, стига да не сте очаквали роман за „Пулицър“.
P.S. И като се замислите, книгата пак ни говори за периода „вчера“ – спомнете си колко неща са се променили отпреди 13-14 години…
