Обичам фентъзи, но все по рядко намирам ново заглавие, което да ме изненада. Не съм класическият почитател на жанра – не харесвам Толкин, отказах се от „Малазанска книга на мъртвите“ след първата част и не припарвам и на километър от „Колелото на времето“. Не мога да бъда съблазнена от поредната история за храброто, леко глуповато, но очарователно и честно момче от село, което се оказва изгубен наследник със свръхсили, обречен да спаси света, изправяйки се срещу мрачно и древно зло в компанията на класическата фентъзи дружинка, включваща поне едно пияно джудже, мрачен мъжага с тъмно минало и устата принцеса под прикритие. Виж, идеята за четиринадесетгодишен принц-социопат с дружина разбойници и никакви скрупули, който има намерение на петнадесет да е крал, това вече предизвиква внимание.
„Принцът на тръните“ на Марк Лорънс е първа част от обявената като трилогия поредица „Разделената империя“. След Квоте и Локи Ламора бях сигурна, че скоро няма да срещна герой, който толкова смело да разчупва стеротипа за „добрия“ и „лошия“ герой. Всъщност Йорг Анкрат не е добър или лош. Той е абсолютен социопат, движен от изключително егоистични мотиви като гордост, желание за мъст и разруха и е готов да прегази всичко и всеки по пътя си в името на победата. Йорг вижда продължаващата вече поколения наред война като игра – и няма пионка, която да не е готов да жертва, когато залозите го изискват.
Сетингът на поредицата (сериозно, нямам търпение да започна втората книга!) е един от най-оригиналните, на които съм 
попадала. Лорънс не оставя никакво съмнение, че действието се развива в една бъдеща Европа, претърпяла някакъв (може би ядрен?) катаклизъм и завърнала се към нещо подобно на средните векове. Сто малки държави се борят да възстановят „разделената империя“ и всеки иска да е император. Остатъците от култура, литература и религия те кара постоянно да правиш паралели с действителността, да търсиш намеци за миналото на този свят (в началото си мислех, че империята е Свещената римска такава, после започнах да се чудя дали не е милият ни ЕС) или подсказки за бъдещето на героите. Лорънс обаче изненадва. Вместо поредната „Песен за огън и лед“, изпълнена с дворцови интриги, дипломация, игра на тронове (не знам дали е авторово намигване към феновете или случайност, но един от героите наистина използва този израз) и действие, разгърнато на стотици хиляди страници и години, тук имаме един много бърз роман – както за четене, така и като период на действие.
Изключително стегнат, лишен от прекалена описателност и въпреки това впечатляващ в детайлите, стилът на Марк Лорънс наистина е удоволствие за четене. Тук е мястото да похваля и превода на Милена Илиева, който, въпреки някой дребни неравности, чудесно улавя настроенията на текста и героите, сменяйки речевите регистри заедно със самите тях. Иначе казано: най-мразим разбойници да ми говорят като рицари и рицарите да говорят като поети. Може би тук е мястото да кажа и за размазващата корица – мрачна и драматична, тръпки да те побият от нея.
В обем от няма и 350 страници авторът е успял да разгърне достатъчно линии, които да послужат за основа на една добра поредица, заложил е кукички, които да те подтикнат да посегнеш възможно най-бързо към следващите книги. И е направил всичко това, без да остави висящи и недовършени истории вътре в самия роман. Лорънс е дотатъчно добър писател, за да успява да те изненада дори на последната страница. Обратите в книгата изобилстват, но всичко се подрежда като в пъзел.
Тази книга стоя в купчината ми „за четене“ близо три месеца, преди да посегна към нея. Бях се подготвила за поредната масова фентъзи боза за тийнейджъри. Не правете моята грешка. Йорг няма да ви прости. А обеща на двадесет да е император.
