„Призови ме с твоето име“ – ако филмът е хубав като Бергамо, то книгата е велика като Рим

If not later, When?

Ако не по-късно, кога? Така се казва първата глава от книгата „Призови ме с твоето име“, която освен това е ключова реплика, само загатната във филма.

Сега, ясно е, че с малки изключения всички книги са по-добри от всички филми, но романът на Андре Асиман не е такова. И то не защото филмът не е добър. Филмът е великолепен. Ако не беше той, как щях да си представям Оливър и Елио? Моето въображение, колкото и да е необуздано, нямаше да може да сътвори толкова перфектен човек, който да е най-красив на света.

Да, Арми Хамър е най-удивителен в световен мащаб! Изглежда нереално перфектен, но по-лошото е, че е ужасно вълнуващ. И ако на вас не ви харесва, да знаете, че просто не харесвате най-красивия мъж на света. Толкова за него. А Тимоти Шаламе е хубав по един поетичен, момчешки начин. Той е от онези хора, които са само на 22, но вече младеят. Слаб, с високи скули, разрошена коса, красива меланхолия в очите и говори френски отгоре на американския му английски – не може да не го харесате.

С тази ролята е номиниран за „Оскар“, който дано да не вземе. Не за друго, ами за да не се разхайти твърде млад. (И да стане като Маколи Кълкин или още по-зле – Иван Ласкин. Една добра роля и после цял живот твърдо мнение по всички въпроси.) Не бива. Искаме още кино!

Защото в книгата, съгласете се, каквото и да напише големият майстор на словото, няма музика. Тишина и толкова. А музиката от филма е хубава по няколко начина. Освен че има класическа – Бах на китара, нищо че е написан за пиано, има Равел, но има и диско от 80-те години. Една oт любимите ми сцени е когато Оливър танцува в селската дискотека по „къси гащи и море“ (и безкрайни крака!), но не като Джорджано, а точно по начина, по който се танцувало по онова време – въртиш си ръцете и краката, все едно правиш кекс, но си на етапа с миксера, ти и самият миксер!

Придвижваш се на дансинга като осъдена лодка, миг преди да потъне в морето и във вечността. И на всичко отгоре слагаш самовглъбена физиономия, сякаш тази песен ти е целият живот. Сега събирам пари за рождения ми ден Арми Хамър да изскочи от тортата с онази знакова за разказа подбухваща и трептяща неустоимо синя риза. Отплеснах се, но парчето е Love My Way на The Psychdelic Furs и няма как да не си го пуснете да се върти в несвяст поне две седмици. Саундракът е Mystery of Love на Sufjan Stevens и е красив като лято.

Има и още музика, от която да си съставите плейлист и да не търсите какво друго да слушате докрая на годината.

Освен това филмът е визуално пиршество. Никой няма да се учуди, че Италия е красива, особено подбрана като за кино. Но всъщност е хубав и иначе. Dolce vita, но с една меланхолия, бавност и красива носталгия. Има и дъжд. Стича се по прозореца, докато Елио говори емоционално и мълчи замислено. Сцената е изпипана, направо като купешка. Изобщо, Лука Гуаданино се е постарал екранизацията да бъде празник на сетивата. Нали затова е режисьор и филмът му има номинации за „Оскар“? Обаче, кажи ми ти, Лука, какво щеше да правиш, ако не беше Андре Асиман да напише роман, който да е толкова трогателен и умопомрачителен? А?

Ако сте гледали първо филма, сега ще ви кажа защо сте допуснали грешка. За същите пари щяхте да получите много повече, ако бяхте прочели книгата. В нея има повече сцени, повече диалози, повече места. И повечето в случая е за добро.

Романът е разказан от първо лице. Разказвач е Елио. Той описва чувствата, емоциите си, преживяното и видяното толкова лично, толкова дълбоко, че няма как изразните средства на седмото изкуство да ги предадат. Във филма липсва Monet’s Berm – мястото, където се срещат с Оливър. На това място е рисувал Моне. Внушението на историята е, че действието се разпростира като в картините на Моне, и то неслучайно. Ето какво казва Елио:

It never occurred to me that I had brought him here not just to show him my little world, but to ask my little world to let him in, so that the place where I came to be alone on summer afternoons would get to know him, judge him, see if he fitted in, take him in, so that I might come back here and remember. Here I would come to escape the known world and seek another of my own invention; I was basically introducing him to my launchpad. All I had to do was list the works I’d read here and he’d know all the places I’d traveled to.

Базиликата Сан Клементе (снимка: Romeing)

Ако сте само зрител, пропускате и The San Clemente Syndrome, който произлиза от базиликата Сан Клементе в Рим. Страхотна метафора, може би една от най-красивите, които съм срещала в литературата. Ще опитам да я обясня накратко. Идеята на Синдрома на Сан Клементе (така се казва и цялата глава от романа) е, че всички хора по някакъв начин приличаме на базиликата Сан Клементе.

Заради нашето минало, заради малките случки, които сме имали и са изградили пласт по пласт това, което сме сега, и определят бъдещето, което ще имаме. Базиликата е символ на нещо силно и издръжливо във времето, а в случая – алюзията на тяхната любов и приятелство. Всичко, което са имали, е като тази базилика. След като се разделят, ще я носят завинаги в себе си, за да могат, когато се срещнат, да се разровят в душите си и да намерят тяхната непоклатима във времето базилика.

Like every experience that marks us for a lifetime, I found myself turned inside out, drawn and quartered.

Но във филма изобщо няма никаква базилика, няма и никакъв Рим. Заменили са го с Бергамо и са го претупали. Няма ги и сцените на срещата в книжарницата с поета, който е живял в Тайланд – епизодичен, но силен образ, а и стиховете му са зашеметяващи. Силата на цялата история идва оттам – след като Оливър и Елио посещават заедно Рим.

Бергамо (снимка: Daily Mail)

Всъщност от момента, в който Оливър си тръгва, филмът е ужасно ощетен, направо повален до италианска афера с романтичен привкус, докато в книгата следват най-силните сцени, най-емоционалните диалози. Там става ясно колко е дълбока водата, в която са нагазили героите. Дотогава беше просто красиво, любовно и лятно. Към финала обаче се задава емоционално цунами, след което четох, подсмърчах и препрочитах до три посред нощ. А после не спах.

Истината е, че ако филмът е хубав като Бергамо, то книгата е велика като Рим. В Рим е празникът на любовта – най-настръхващите думи. И музика, и стихове, и сила, която има само преди края. Краят на нещо значимо. Ужасно смазващо.

Най-вече не одобрявам, че внушението от финала на филма е крайно противоположно на внушението от романа. Не искам да развалям изненадата, но ще ви кажа, че каквото и да си мислите накрая за Оливър, не е вярно. Той не си спомня едно много важно нещо (МВН), за което обаче се сети във филма.

В книгата историята продължава дълги години след онази ваканция в Италия. Действието се пренася в Америка, където двамата герои се срещат и Оливър не успява да си спомни онова МВН, от което пък произтича бруталният финал. Оттам заглавието придобива съвсем друго значение. Не беше само заигравка с имената им по време на горещите сцени, а прозрението за смисъла на случилото се за всеки от тях.

Последното изречени на книгата е пронизващо като ток. Накратко мога да обобщя разликите така: филмът разказва за една любовна случка от едно лято, а книгата разказва за една любовна случка от едно лято, която бележи целия живот. И за капак само ще вметна, че в романа единият от героите умира. Но никога няма да се сетите кой е. И аз няма ви кажа. (Спокойно, жена е.)

Затова, ето го и моето предложение за правилен подход с цел извличане на най-голяма полза и удоволствие и от книгата и от филма.

Първо гледате трейлър на филма, за да си представите най-правилно Оливър и Елио, както и другите герои. После си пускате музиката, за да се потопите в атмосферата. След това прочитате книгата, избърсвате си сълзите и се връщате към някои моменти по няколко пъти. Не спите, мислите и се вълнувате.

Чак след това си пускате филма. Пак превъртате някои сцени като тази с танца на Арми Хамър по-горе – сигурна съм, че ще го направите и с финалния кадър, който е много дълъг, тъжен и още по-красив на фона на Visions of Gideon на Sufjan Stevens. Пак хлипате, съгласявате с мен, че книгата е различна – по-дълбока и по-сериозна, но и без екранизацията не може! И на двете места го има великия монолог на бащата на Елио, който е в духа на най-силните филмови монолози на Ал Пачино. И на двете места го има онова изречение, което всички помнят:

Nature has cunning ways of finding
our weakest spots.

Забравих да ви кажа, че романът го има само на английски, затова и не съм превеждала по-горните цитати. Ако пък не знаете езика, тази книга е прекрасен повод да започнете да го учите.

If not later, When?

П.С. (Последен Спойлер): И да, в книгата Оливър изяде въпросната праскова. Изпи я цялата до дъно!