След “Стъклената река” бях нетърпелива да прочета някоя друга книга на Емил Андреев. А с този роман Емил толкова високо вдига летвата, че хич не очаквах “Проклятието на жабата” да ми хареса дори още повече. Много повече. Това са силни думи за начало на рецензия, но фактите говорят сами.
“Проклятието на жабата” (изд. „CIELA“) е разделена на две части. В първата чета за детството на Михаил Обретенов, прекарано в провинциалното градче Олм, на брега на Дунава. Чета за неговата първа любов в образа на кака Мими, отношенията с другите момчета в града, как играят на фунийки и стрелят по жаби, какви са техните приключения, страхове. По някое време разбирам и защо книгата има това заглавие, а именно как Мишо се сдобива със своя прякор “жабата” (доста забавна случка, между другото). Разбирам и какво всъщност е проклятието на Мишо. А това проклятие си е доста страшничко за един подрастващ – сънува кошмари, които се сбъдват и се превръщат в пророчества…
Неусетно стигам до втората част, в която Мишо вече е пораснал и става все по-известен музикант виолончелист. И макар да не съм голям привърженик на класическата музика, много ми се прииска да послушам точно Мишо как свири на своето виолончело. Докато в първата част има множество случки и разкази през погледа на едно момче, във втората част вече чета писмата на един пораснал мъж към своя починал баща. Писма, писани от всеки различен град, в който Мишо пребивава покрай музикалната си кариера. Писма, в които неговите мисли се лутат, задава въпроси към баща си, но няма кой да му отговори. В последствие кошмарите от неговото проклятие му помагат да си изясни много неща. Но самотата така и не изчезва.
В “Проклятието на жабата” има добре подбрани интриги. И те са достатъчно дръзки, какъвто е и самият финал. Смелостта на едно убийство в средата на 60-те години на XX в. заплита сюжета още повече и поддържа огъня на трепетно очакване и развръзка до самия край. Очакването какво ще сънува следващия път Мишо и дали ще се сбъдне неговият пореден кошмар. Очакването да видиш дали една човешка орисия в крайна сметка може да поеме по друг път, променяйки своето битие.
“А който е свирил Хайдн, знае, че при него детайлът е изключително важен.” Така е и с Емил Андреев – личи си, че детайлите са негова страст, а той умело ги съчетава и описва, включително и в своя епилог. Харесва ми това, че авторът отново използва малко име и фамилия за своите протагонисти. Харесва ми, че разказва какво се случва с героите и след години, задоволявайки напълно любопитството ми. Харесва ми как Емил прави всяка своя книга някак особено лична, истинска, смислена, преживяна. Но най-много ми харесва, че “Проклятието на жабата” той е написал отново в своя леко загадъчен стил и с чаровната си небрежност. Да, Емил Андреев преплита ловко съдби през цялото време. Не, не така банално, колкото звучи по принцип този израз, а по най-възможния пълноценен начин.
Казано накратко, “Проклятието на жабата” е изпълнена със смисъл – от първия до последния си ред. Бляскава, магична и вдъхновяваща като диамант в библиотеката, облицован с хартия. Емоционална и зареждаща, житейска и забележителна. Това е все пак Емил Андреев. Или както би написал Антъни Бърджес: „болшой респект“.
