Последните тонове на китарата в Mama, I’m coming home затихват точно докато чета последните редове на “Прощален ритуал” – и да бях опитала, нямаше да успея да ги синхронизирам така добре нарочно. Друго, което не беше в плановете, са прокрадващите се сълзи в очите ми, но ако през цялото време си мислех, че няма какво в тази книга да ме разплаче, спомените на Ози за прощалния концерт с Black Sabbath ме опровергаха.
Жив съм – или поне е така, докато пиша тези думи. Имам своята Шарън. Имам семейството си, все още съм с акъла си, доколкото изобщо някога съм го имал. А най-шантавото е, че с гласа ми всичко е наред. Никой няма да ме спре да пея. Ще пея до последния си дъх.
Почти така и стана – 17 дни след концерта Back to the Beginning, принцът на мрака отлетя. И колкото и тъжно да беше, беше и някак очаквано, сякаш логичен завършек на всичко, сякаш прощалният концерт беше наистина прощален.
Макар да съм голям привърженик на хеви метъла и да знам колко велики са Sabbath, далеч не съм сред най-върлите им фенове – най-малкото нямам вълнуващи истории с тях, като един преподавател от университета, който като дете е слушал групата с приятелите си нощем на гробищата. Всъщност първата ми осъзната среща с Ози беше в основното училище, когато по време на час по английски госпожата ни пусна Dreamer – и до днес помня голяма част от текста.
Но дори без да съм заклет почитател, с огромно удоволствие изгледах десетчасовото излъчване на живо на последния им концерт, който беше един своеобразен “прощален ритуал”. Това е и заглавието на автобиографията на Ози Озбърн, за която се радвам, че толкова скоро след официалната си премиера достигна и у нас (изд. “Еднорог”, превод Боряна Джанабетска). Между страниците отново преживях емоцията, която изпитвах по време на неговото изпълнение, спомних си вълнението, което се виждаше в очите му, опитите да се изправи на крака въпреки състоянието си. И разбрах защо казва, че излизането на сцената е най-добрият наркотик, който е вземал някога.
Книгата проследява основно последните 15-ина години от живота му, но непрекъснато прескача и към спомени от миналото, включително и началото на групата, която първо се нарича Polka Tulk Blues Band, а след това Earth, преди да се превърне в Black Sabbath. История, която бях чувала и преди, но не бях сигурна дали е вярна докато не прочетох и тук, е че водещо решение за включването на Ози в групата е било, че е притежавал усилвател.
След като в крайна сметка бива изгонен от бандата заради зависимостите си, Шарън – дъщеря на тогавашния мениджър на Сабат и по-късно съпруга на Ози, е тази, която прави възможно развитието на соловата му кариера. Нещо, което много ми хареса, е с колко любов говори той за нея:
Искрено вярвам, че човек среща само една истинска любов през живота си. Шарън е моята. Тя е сърцето и душата ми. Тя ме спаси.
Почти е нереално как този див образ, който познаваме, същият, който не помни сватбата си заради всички субстанции приемани през годините, и сам не знае как е останал жив (Ако котките имат девет живота, аз трябва да съм имал трийсет и три.), е любящ съпруг, баща и дядо, и дори спасява животни.
Между интересните истории за това по какъв начин са се сработвали в Sabbath, как са записвали музика и всичко се е случвало по напълно естествен начин, до по-дивите разкази като параноята, че Клептън го мрази, или пък катастрофата с АТВ, при която едва не губи живота си, а бъдещият принц Чарлз му изпраща по пощата бутилка уиски с пожелание за скорошно оздравяване, се разкрива един по-зрял и много по-смирен Ози.
Освобождаващо е да успееш да посвиеш егото си и да не му позволяваш да похабява толкова много от времето и енергията ти.
Направи ми впечатление с какво почтително отношение споменава други големи звезди. Бях очарована от факта колко интелигентен е бил Леми от Motorhead, как куфарът му винаги е бил пълен с книги, но най-много ме изненада фактът, че именно той е автор на текстовете на няколко от песните на Ози, сред които и Mama, I’m coming home.
С уважение Озбърн разказва и за Дио – признава, че през годините е говорил лоши неща по негов адрес, но това е част от миналото, и днес осъзнава, че Рони е добър певец, допринесъл за успехите на Black Sabbath.
…това, че ме изхвърлиха от “Сабат” беше най-хубавото от всичко, което ми се е случвало – и със сигурност най-хубавото от всичко, което се е случвало на тях. Когато примамиха Рони Джеймс Дио да заеме моето място, те имаха нужда да се докажат. Аз също имах нещо за доказване. А това подпали отново огъня у всички нас, точно когато отчаяно се нуждаехме да изпитаме отново този глад.
Пословичното чувство за самоирония на звездата прави поносими за възприемане историите относно здравословното му състояние, а всичко, през което е преминал, само показва и колко силен трябва да е бил психически, за да издържи на всички операции и усложнения. Особено емоционални бяха страниците, които разказваха за поканата да пее с Black Sabbath на Игрите на Британската общност в Бирмингам и опасенията, че заради проблемите с гръбнака участието му е на практика невъзможно.
Помня как преди 7-8 години Ози неколкократно отмени концерти от турнето No More Tours – II без да издава информация за причините, и докато вероятно повечето хора са си мислели, че това ще е краят му, с приятели сме се шегували как от всичките медикаменти и алкохол през годините, той на практика трябва да е безсмъртен и няма какво да му стане. Простете черния хумор, но след като изчетох за всички интервенции по гръбначния му стълб и усложненията от болестта на Паркинсон, съм още по-убедена, че друг човек на негово място едва ли би преживял всичко това. И вярвам, че ако Ози можеше да прочете това, нямаше да се засегне от шегите, той самият се изказва достатъчно колоритно за състоянието си.
Казах си, че в мен има толкова метал, та няма да има нужда да ме погребват, когато умра – достатъчно ще бъде погребалният агент да ме метне в контейнера за рециклиране.
Шарън каза, че много от пациентите му били сърфисти, алпинисти, състезатели по мотокрос, такива хора. Не казвам, че като рок звезда влизам в същата категория като тези хора, но дори само това, че съм си аз, е своеобразен екстремен спорт.
Съгласна съм, че животът му изглежда като екстремен спорт, и то от най-екстремните. Но по-важното е, че завърши “спортната” си кариера като истински шампион. И въпреки че затвори очите си завинаги (познахте, докато пиша това, звучи Close My Eyes Forever), едно нещо никога няма да се промени – Ози допринесе за създаването на хеви метъла и поколения говорят и ще продължават да говорят за него и Black Sabbath.
Автор: Мария-Никол Косева
Поръчай книгата на Ози Озбърн от Ozone.bg.
