„Преписах всичко. Всичко изгорих. Всичко изгорено съхраних.“
Какво е пумпалът – детска играчка, адска машина, която остава в същата позиция, независимо от движенията на останалия свят, или космически кораб от бъдещето, с който ще се спасят богоизбраните?
„Пумпал“ (изд. „Colibri“) е книга. Една антиутопия, която постига своите внушения, като умело си играе със спомените ни от близкото минало, смесвайки словотворчество и приказно-фантастични модели – всичко това, поставено в безкрайните и всевъзможни пътища на бъдещето.
Владислав Тодоров богато напоява нечовешкия си роман с метафори и ирония, а една от централните му теми е вечният живот – почва тъй плодородна за интерпретации.
В бъдещето, на неизвестен полуостров, избраници на политическия елит са преживели клетъчна революция, която ги е направила безсмъртни. Те, до един само мъже, живеят в Пумпала – херметично мироздание с колосална черепно-бетонна кухина, в която се крият несметни богатства. Там се подготвят за напускане на Земята.
Датата за потеглянето е известна единствено на Криптон, който има важната задача да препише полуостровното писмено наследство на нерушима хартия за срок от сто години в пълна самота. Той има право да преписва, но не и да пише.
Последна остава Забранената книга, която не трябва да се чете, не трябва да се преписва, а само да се унищожи. Криптон обаче се поддава на изкушението и отгръща първата страница, която започва с думите:
Смъртта превръща живота в дар, защото го прекъсва завинаги. Непрекъснатия живот е бездарен.
Това нарушение на правилата разтърсва света на Криптон, а „заразната“ книга го убеждава да събуди Белогърла (единствената запазена жена-експонат). За целта обаче обитателите на Пумпала трябва да го напуснат. Очаква ги напълно променен свят, в който оцеляването е почти невъзможно.
Докато съпровождах Криптон в неговото приключение, не спирах да се учудвам на описанията на персонажите, техния живот и възгледи. Сякаш авторът е искал да осмее всичко и всеки. Въпреки че никъде не е споменато директно, благодарение на косвените улики сюжетът може да бъде свързан и с началото на политическия преход на една балканска страна.
И тогава всичко си идва на мястото – хаосът и престъпността, нелепостта, странните ценности, поставянето и едновременно снемане на маските, безпредметното лепене на етикети… Но въпреки всичко животът продължава. Четеш и си казваш: „Нищо общо и същевременно досущ като настоящето“.
